Вълча мощ

Тежка нощ

 Беше тъмна мрачна нощ. Чуваше се само тихото пеене на хладкия вятър, минаващ през листата, изпопадали на земята. Джак минаваше през градското паркче, където обичаше да прекарва времето си в размисли. Краката му вече отчаяно се движеха по изтъпканата от много хора преди това пътека, създавайки шумолене. А то сякаш бе още по-успокояващо, още по-депресиращо за него. Какво можеше да направи, след като леля му не можеше да помогне, нито майката на Аделайн? Той можеше вече да не е дете, но определено не беше готов да вземе толкова сериозно решение, като как да спаси сестра си. Загледа се в далечината, далечния хоризонт, който откриваше нови и нови места, за които не си бе и представял, търсейки решение на дилемата, пред която бе изправен.

 - Покрай работата забравих да живея... - каза, заключавайки той.

 Нямаше кой да спаси Аделайн сега, той беше избрания да пренапише съдбата на сестра си. Джак преглътна буцата, заседнала в гърлото му, която му пречеше да говори толкова време, и продължи пътя си напред, докато не стигна до една самотна пейка в края на изоставения нощен парк. Спокойно седна на ръба на седалката и се загледа в най-различни посоки, докато погледът му не засече тъмен силует, седнал в другия край.

 Леко подскочи в изненадата си, но после фокусира, че това всъщност е момичето, което се опитва да спаси. Аделайн го погледна с очи, пълни със сълзи, и прошепна бавно:

- Какво ще правим?

 Джак се приближи до нея и с измръзналата си от студеното време ръка се опита да попие сълзата, стичаща се по бузата ѝ, но тя мина през девойката. Той я погледна шокирано. Не можеше дори да я докосне, как се очакваше от него да я успокои? Опита втори път, поставяйки ръка на рамото ѝ, но както и първия път, тя мина през тялото ѝ. Аделайн леко потръпна от студенината минаваща през нея всеки път, когато се опитваха да я докоснат.

 Джак остана безмълвен. За да не види сестра му притеснението му, той избегна очен контакт и се загледа отвъд езерото пред тях. Погледът му не се спираше, като че ли нищо не можеше да му привлече вниманието, въпреки че градът се хвалеше с хубавите гледки на това място. Не всеки човек имаше възможността да чуе тайното блъскане на почти незабележимите вълни по краищата на езерцето. И да види луната, спускаща се над дърветата, които като че ли приемайки хората като техни деца, ги скриваха под клоните си. Звездите, искрящи по целия небосклон, осветяваха мрачните пътеки, отдалечени от нощното осветление на главните улици. Но това не можеше да му привлече вниманието. За него сега най-важен беше живота на може би единствената си роднина, за която бе сигурен, че не скрива истината за това коя е тя и кой е той.

 Погледна я нещастно и под нос промълви последната им дума "довиждане". Стана от пейката и се насочи директно към дома на Аделайн с голяма крачка, придавайки вид, че знае къде отива. И реално беше така. От разговора им на ума му беше дошла идея, която беше сигурен, че ще съживи малката му сестричка. Крачеше все така напред, но мисълта му го изпреварваше вече с мили. Вече се появяваше изгревът, а Джак не бе спал от две нощи насам. Смъртта обаче не чака, затова не смяташе да я кара да го прави. Изгревът показа носа си над хълма и всичко се разбуди. Всичко, освен Аделайн...