Вълча мощ

Безсмъртна

- Махни се от мястото ми!- продължи Люси, след като се опомни от неочакваната среща

 Аделайн я изгледа, но реши да си замълчи. Дали това беше правилното решение? Люси заслужаваше да бъде спряна, но съвета на Леа я спря. Момичето стана от мястото ѝ и излезе от стаята преди другите да са почнали с обичайните подигравки, но София я последва и я хвана за ръката. Погледите им се засякоха, колкото и Ади да се опитваше да избегне очния контакт. Просто не се чувстваше удобно да лъже хората, докато ги гледа, а сега определено ѝ се налагаше да излъже за състоянието си.

- Добре ли си?

 Аделайн кимна и се опита да се измъкне, но София не я пусна. Като нейна бивша/бъдеща най-добра приятелка разбираше, когато имаше проблем и колкото и да се опитваше, Ади нямаше как да го скрие.

- И очакваш да ти кажа, ако има нещо, след всичко което се случи?!

 София отлично знаеше какво има предвид приятелката ѝ, но нямаше какво да отговори. Беше направила грешка на времето, че повярва на Люси, но нима беше твърде късно да се поправи? Готова беше дори да даде най-ценното, но да не остави момичето така- сломено, немощно... И все пак какво да направи, когато самата жертва не иска да бъде спасена?

 Аделайн се изтръгна от ръцете на София и забяга надолу по стълбите. Не знаеше дали иска да заплаче или просто иска да забрави всичко. Кое е по-добре? Да претърпиш болката, но да запазиш спомена или да забравиш, но да не усещаш болка?

 Аделайн се прибра на сигурно в стаята си и изчака нощта да падне. Тя гледаше през прозореца с поглед пълен с надежда и отчаяние едновременно. Не - тя не обичаше да се кара с другите, и не - не обичаше да изоставя хората по този начин, както направи със София, но нямаше избор. Часовете, дните, месеците прекарани в сълзи не можеха да се забравят и нямаше да се забравят. Единствения начин тя пак да бъде щастлива, може би беше да остави всичко. Под всичко, тя има предвид абсолютно всичко - семейство, дом, приятели. Обичаше майка си и определено оценяваше това, което правеха за нея, но ако не се чувства добре, защо да остава? Това беше нейния последен шанс да направи избор.

Стъмни се. Всичко беше в мрак и тишина, когато от ъгълчето на стаята просветна нещо. Аделайн се наведе, за да види какво е. Беше затворено в кутийка и ѝ беше трудно да определи, затова тя го извади, но когато докосна светещото камъче, нещо замъгли погледа ѝ и тя неусетно падна на земята. Последното, което видя, беше пълзящата между затворената врата и пода светлина и истеричните викове на майка ѝ, която беше чула удара. Жената се надвеси над нея и започна да я бута по рамото. Опитваше се да я събуди, но нищо не се получаваше. Момичето дишаше тежко. Затвори бавно очите си и не потрепна повече. Майка ѝ закрещя и избухна в плач. Прегърна студеното тяло и остана така.

 А дали това беше края? Нима дотук свършва историята? Но не се притеснявайте за това... Това не е края, това е само началото на края.