Вълча мощ

Бедна, бедна Люси...

 Аделайн се завърна в час. Всичко беше свършило, но това съвсем не означава, че Люси се беше предала. Тя чакаше удобния момент да атакува, но лошото за нея беше, че сега не Аделайн е жертвата на тази болезнена игра.

- Какво си мислиш, че правиш?!- изкрещя озлобялото момиче, когато Ади опита да седне на мястото си

 Това беше нейния чин и намираше за много грубо да ѝ държи този тон, но нищо не каза. Не че не искаше да ѝ отвърне, да ѝ изкрещи това, което мисли, но нещо вътре в нея, много мрачно и подтискащо, не ѝ позволи да изрече и една дума. Тя отваряше уста, но сякаш звуците просто не искаха да излизат.

 Люси се изправи и се наведе над нея, като ѝ прошепна да се махне от погледа ѝ. Аделайн не се сдържа и сграбчи розовото шалче на отворката. Дръпна я рязко към чина и ѝ извика:

- Мога да преценя и сама къде да стоя!

 София изтича до приятелката си. Нямаше намерение да я спира, знаейки, че Люси си го заслужава, затова просто спря зад нея и я загледа. Аделайн през това време се ядосваше още повече. Тя не успя да удържи гнева си, вдигна ръка, сви юмрук и тъкмо щеше да я удари, когато нещо я спря...

Лея стоеше зад нея. От главата ѝ падаха дълги бели кичури, които отразяваха слънцето, а роклята ѝ излъчваше заслепяващо сребърен цвят. Аделайн я погледна объркано, защото знаеше, че не трябва да идва тук, за да не я виждат другите. Въпреки това, тя беше дошла и дори не се криеше, за момичето беше непонятно.

- Знам, че ще забравиш всичко това... И че няма да помниш коя съм аз и как се запознахме, но не забравяй това: Колкото и да те мачкат, колкото и да ти се подиграват, недей да падаш до такова ниво, защото можеш да бъдеш по-добра и можеш да ги смачкаш с доброта- тя се усмихна леко и пусна ръката на момичето.

След малко се обърна и направи няколко крачки. Извади малко сребърно пликче и изсипа малко прах в шепата си. Насочи го пък децата в стаята и го разнесе из въздуха. Погледът на всички се замъгли и преди да се осъзнаят, Лея вече я нямаше. Никой не помнеше какво се е случило, нито пък някой беше запомнил бялата жена. Беше гробна тишина. Дори Люси мълчеше...