The martian in my life

Глава Пета

Моментално щом чух тези думи, аз изтерясах. Че за какви се мислят тези мойте родители, че да ми уреждат брак?! Разочарована съм. Не искам да се женя... Мечтаех си да живея сама с осиновеното си дете и да притежамвам няколко ресторанта.. Толкова ли е трудна тази мечта?..
След дълги крясъци от страна на мама към мен и обратното се отказах да споря с нея и просто излезнах навън. От толкова напрежение не си взех горнище.... Студено е понеже вече е края на септември..
Какво да правя сега?...

-Нана~ - гласът, който не исках да чувам точно сега...

-Кажи, мараианец?

-Студено е! Защо си гола?

-А теб какво те интересува?

-Ето вземи. - загърна ме със сакото си, внимателно. -Трябва да се пазиш да не настинеш!

-Теб от кога те е толкова грижа за мен?

-Не ме е. Просто съм любезен.

-Повярвай ми, няма нужда. Вземи си сакото и ме остави сама. - оставих сакото в ръцете му, почервнели от студа и се запътих към близкото кафе.

Тази зима започна по - рано от очакваното.. Предполагам всички се досещаме, че марсианчето ме последва. Седна срещу мен и си поръча горещо Макиато. Аз си взех горещ шоколад и едно кексче. Ми какво да направя? Едва не изплюх и малкото храна, която бях хапнала в нас, понеже беше неудобно и през повечето време се чудех как изглежда момчето до мен, но щеше да е по - добре да не разбирам....

Изядох си кексчето и почнах да си пийвам от шоколада, беше мъчителна тишина...

-Хм... Ти... Знаеше ли за този годеж? -наруших тишината с баналния си въпрос..

-Ти как мислиш? Нямах си никаква идея за това.... Дори не знаех, че живееш там.. Изглежда и ти не си много на ''ти'' с този годеж, за пръв път те виждам да истерясваш така. Не, че се познаваме много отдавна, де...

-Мхм, какво ще правим? Няма да се оженим, нали? Не си го и помисляй! Не искам да се женя. А за теб още по - малко...

-Аз пък все едно пърхам от щастие... Ще го измислим

-Хубаво, ти мисли, а аз мисля да се прибирам, че е адски студ... - станах от мястото си и се запътих към изхода.

-Чакай! Идвам с теб.

-Ах.... Айде по - живо, моля ти се...

По пътя никой не обели и дума. Чуваха се единствно стъпките ни и тракащите ми зъби.