Selfish(Временно Спряна)

11 Глава:"What you do to me?"

Влязох бавно в апартамента, оглеждайки тихото помещение. Бе тъмно и нищо не се виждаше, само тялото му се осветяваше от лунната светлина. Лежеше спокойно, но усещах, че нящо го мъчи. Пристъпих бавно към него, поглеждайки очите му. Господи, той плачеше. Защо? Какво толкова се е случило?
Седнах до него, прегръщайки го силно. Исках да знае, че съм тук, до него, винаги, за всичко. Сега всъщност осъзнавах какво изпитвам. Не обичах Лий. Просто ми доставяше удоволствие. За Бога, пукаше ми за Ранди. През всичките тези години на лъжи и избягвания, всъщност... Съм изпитвала нещо към него. Господи, каква каша сътворих..
-Защо плачеш?-попитах мило, придърпвайки го към мен. Усещах тихото му подсмърчване и учестения му пулс. Нещо в мен ме заболя като го видях такъв. И сега се усилваше-все по-силно и по-силно.
-Защото..-измрънка той, придърпвайки ме към себе си.-Защото имам чувства към теб, Марго.-каква голяма каша сътворих...
-Но това е хубаво..-отвърнах, отдръпвайки го от мен и го погледнах в очите. Бяха пълни с любов. Караше ме да омекна пред него, да бъда под негов контрол. Какво ми причиняваш....
-Не е...-измрънка, триейки сълзите от очите си.-Защото знам, че ти не изпитваш същото..-каза тихо, гледайки към леглото. Доближих се до него, опитвайки се да хвана неговия и да заключим погледи.
-Ранди,аз...-започнах, но той ме прекъсна.
-Моля те, спести ми го.-каза, дърпайки се от мен и се изправи.
Потърси дрехите си, обличайки ги колкото може по-бързо. Не бива да си тръгва, но... Не знаех как да му го кажа. Аз самата не знаех какво чувствам към него.
-Чакай, Ранди...-измрънках, но не ме чу или се направи, че не съм му казала нищо. Отвори вратата и бе на косъм да излезе. Не бива да си тръгва преди да съм му казала каквото трябваше да му кажа отдавна.-Ранди, обичам те!-извиках, осъзнавайки какво всъщност казах. И не го излъгах. Наистина имах чувства към него. И не бе само увлечение.
Той се спря, обръщайки се към мен.
-Няма нужда да лъжеш, за да се върна. Знам, че не ти пука.-изрече с твърд глас, затваряйки вратата. Знаех, че е на вратата, в момента. Чудеше се дали да влезе, да ми повярва. И аз сама не си вярвах, какво остава някой друг да ми повярва.
Облякох набързо дрехите от снощи, като спомените се връщаха в главата ми отново и отново. Със сълзи на очите облякох дрехите си и хванах дръжката на вратата. Кого заблуждавам? Той сигурно вече е някъде навън. Облегнах се на вратата и се свлякох по нея. Сълзите започнаха да падат все по-бързо една от друга. Болеше. Никога не ме беше боляло така. Че някой не ми вярва, че не иска да ми повярва.
*няколко часа по-късно*
След дългото време, прекарано в съжаление, ронейки сълзи, се усвестих. Та аз съм Марго Сантори! Аз не съм човек, който седи и плаче за глупости! Аз съм човек на дейността. И.. Трябва да действам!
Излязох, като видях, че Ранди го нямаше. Излязъл е най-вероятно. Отидох до стаята на баща ми, взимайки красиво-лъснатият пистолет. И бе зареден! Идеално! Сложих го във вътрешната страна на ботуша ми, излизайки навън. Трябваше ми успокоение, и щях да го получа.
Минах през близкия магазин, купувайки кутия цигари и запалка.  Запалих цигарата, която по-рано сложих в устата си и тръгнах към близкото стрелбище. Не биваше да мисля за Ранди и всичките тези години на лъжлива любов.
Стигнах до стрелбището и видях, че вътре е празно. Бе студено все едно е декември месец, въпреки, че не беше. Пуснах бушона за ток и мястото се освети. Бе толкова пусто, но бе уютно. Пребоядисано, нормално, нито една къща в този град ннямаше изпадала мазилка, и голямо място за стреляне. По-голямо от миналото.
Сложих тъпанчетата, оставени в бюрото на баща ми и очилата, натискайки бутона за включване на мишените. Приготвих се и изскочи първата мишена. Изстрелях всички патрони, но така и не уцелих важните органи. Дори на няколко пъти не уцелих мишената.
-Ъъъгх!-изкрещях, като хвърлих пистолета на масата до мен, сядайки на малкото канапе извън самото място за стрелба, и хванах главата си в шепите си. Не е нормално. Аз никога не пропускам. Буквално. Какво ми направи това момче...
-Хеей..-изрече тихо някой, но не бях забелязала. Повдигнах главата си и се загледах в момичето пред мен.
-Здравей...-казах несигурно, изправяйки се несигурно от канапето.
-Трябва да се скриеш.-каза тя, оглеждайки се.
-Защо?-попитах, а притеснението се разпространи по тялото ми. Какво се случваше.
-Няма време.-каза, и се чу тряскане по вратата-Бързо, зад канапето!-Но докато го изрече чух само как някой влезе и двете се парализирахме.
-Виж ти, виж ти, виж ти...-каза единият от групата. Странно, всички бяха с маски, от които се виждаха само очите им. И всички бяха с небесно сини очи.-Още едно момиче, не съм я виждала до сега.-каза с дълбок глас, доближавайки се до мен. Сложи пистолета до гърлото ми, но се държах сухо. Няма да го оставя да ме направи на слабачка.
-Шефе, момичето ми е позната...-каза едно от момчетата, гледайки ме. Оо не....
-Да, и на мен...-каза мъжа, оглеждайки ме.- Но не знам откъде....
-Сетих се!-извика единия, доволен от постигнатото. Не, моля те не...-Тя е дъщеря на Сантори.-Защо Господ ми го причинява?!
-Верно...-каза този, чийто близост вече ме дразнеше. -Има черти на баща си, но и на майка си...-Как този мъж знаеше коя е майка ми, а аз дори името и не знаех.-Майка ти бе бойна жена, сигурно си се метнала на нея.-Сериозно, само за това се чудя в момента.
Докато се усетя бяха хванали другото момиче далеч от мен.
-Какво искате от мен?-попитах с леден глас.
-Точно теб търсех Марго...-изрече тихо, но го чух добре.-Баща ти ми дължи много и ще си го изплатя с теб.-Само да си го помисли и ще го....-Не се опитвай да ме заплашваш малката!-каза, зареждайки пистолета. Тоя да не четеше мисли?-Иначе няма да остане нищо от теб.
Преглътнах тежко, удряйки го в слабото място. Кучия син извика и аз тръгнах да бягам. Навън валеше, но това не ми пречеше. Бягах с все сили, чувайки групата му зад мен. Скрих се в една тъмна уличка, като ги видях как продължиха нататък. Тъкмо, когато си отдъхнах, чух спусъка на пистолета и как куршума се удари в рамото ми. Извиках и се хванах за рамото и ръката ми бе в кръв. Причерняваше ми все по-бързо и чувах мътните гласове от момичето преди малко и усесих как някой ме хвана. Оттам ми причерня изцяло.

Author's note:  Това е дългоочакваната глава, но... Не обещавам за нова в скоро време. Имам двойка по История и най-вероятно ще ме накажат, така че.... Ако ми вземат тела или ме изритат от вкъщи, ще пробвам да я напиша на лист,но.... Не знам, ще видим. Таа тоози път я посвещавам на user81153849 , teo__01 & artdead_wolfblood 💖 Щотоо мн ги обичам(някои от тях) ии съм добричка (да бе😂), горе е песничка, ако искате я слушайте докато четете, ако искате просто поздрав, все ми е тая😂 таа това е, чакам ИСТИНСКИ мнения в коментарите😇💗