-И искаш да ми кажеш, че сега искаш да я намеря..?-попита изненадано той. Никога не бях се замислила след стрелба по мен друг дали е добре. Толкова е изнервящо, че чак ми иде да повърна, и не само от гнусната храна в болницата.
-Да!-казах със строга нота в гласа си, показвайки сериозност.
-Добре...-прошепна, оглеждайки коридора през прозореца.-Терена е чист..-каза тихо, идвайки до едната ми ръка. Изключи безшумно апаратния пулс, махайки системите по мен.-Абукатите ще ги махаме вкъщи.-кимнах тихо, обличайки якето си, което беше до мен. Станах бавно, загасяйки в стаята. Какви глупаци-и един пазач нямат като хората.
Излязохме безшумно, качвайки се на колата му и тръгнахме за вкъщи. По пътя Ранди ми звъня но... Нямаше начин да му вдигна, щеше да ме убие.
Колата спря точно пред къщата, загасяйки включения акумолатор. Погледнах баща си, в очакване на действие, но той само седеше и търсеше нещо в джоба на дънките си.
-Намерих ги!-извика, показвайки ключове за друг вид автомобил, чиято марка не успях да разпозная. Повдигнах вежда, а кой само ми се усмихна, излизайки от колата. Какво е намислил този път..?
Помогна ми да стана, като тръгнахме към входната врата. Бе късно, не се чуваше никакъв шум. Странно, никога не съм помнела тази улица толкова тиха...
Влязохми в къщата, запалвайки осветлението. Седнах на дивана, чакайки да ми помогне да махнем абукатите. Загледах се в стаята, която изглеждаше различно. Нямаше ги някои дребни неща, като например някой друг сувенир и рамка със снимка. Къде ли са отишли...
-Ето ме.-каза той и седна до мен, държейки някаква торба. Облегнах се удобно, чакайки да премахне неудобният предмет върху ръката ми.
След мъчителните 20 минути премахна всички неща и се чувствах свободна, жива. Провирих ботуша си-пистолета ми бе там. Слава на богу, помислих, че съм го забравила.
-Така, къде ще я търсим?-попита изнивиделица, като се досетих защо избягах от болницата.
-От където последно я видях!-извиках изнервено, излизайки през вратата. Той ме спря, като натисна някакво копче от ключовете преди малко и чух нещо, подобно на отваряне на някакъв гараж. Излязохме отпред и видях отворена врата, водеща до някакъв тъмен коридор.
-Аз го отворих.- разясни той, а аз кимнах, неспособна да кажа нищо. Поведе ме по тъмния коридор, осветяван от една слаба лампичка на средата на коридора. През целия път до края на коридора имах чувството, че някой върви зад мен и си приближаваше. Отдавна не бях имала това чувство. Не ми харесваше.
На края на коридора имаше нормална кола по мои стандарти без номер отпред и най-вероятно и отзад.
-Какво е това..?-попитах бавно, чувайки ехото си до края на коридора. Той само се засмя, отключвайки колата. Влезе на шофьорското място, а аз стоях като препарирана.
-Ще се качваш или не?-попита той и се засмя гръмогласно. Изсмях се и аз, проверявайки пистолета си и се качих в колата. Потеглихме към изхода, като видях някакъв мъжки силует. Обърнах се да го видя отново, понеже колата бе в движение, но него го нямаше. Странно...
Когато излязохме вратата се затвори автоматично. Погледнах навън. Щеше да вали, супер. Обожавах такова време.
След краткия път, през който го насочвах, пристигнахме до мястото. Приготвихме оръжията, поглеждайки навън. Тръгнахме по посока стрелбището, като изведнъж видях вратата на земята. Забавихме темпото, като баща ми ме спря.
-Стой тук, ще прегледам терена.-кимнах и застанах на едно място. Той влезе вътре тихом, след което се чу викане. Влязох бързо, виждайки едно момче да ровичка из шкафовете, но точно в момента бе прибледнял като платно. Бяхме го спипали да краде, колко иронично.
-Какво правиш тук?-попитах, оглеждайки го. Не изглеждаше беден. Имаше скъпарско черно яке и кожени обувки.
-Пратиха ме да дойда да взема нещо...-каза с треперещ глас. Аматьор а? Не си ги бива тия дето са му платили..
-Кой те прати тук?-попита баща ми, приближавайки се бавно.
-Едни хора..-потрепери той, гледайки баща ми със страхопочитание.
-Кои са тези хора?-попитах вече изнервено.
-Някакви мъже. Всички бяха с маски и имаха еднакъв цвят очи...
-Небесно сини.-довърших уплашено.
-Да, точно така.-погледна ме странно.
-Какво те пратиха да вземеш?-попита баща ми, оглеждайки помещението.
-Нещо, което им трябвало спешно...-започна, като изкара някаква прашна кутия.-Ии май е това.-каза,оглеждайки предмета в ръцете си. Малка нарисувана кутия. За какво ще им е?
Докато се усетя баща ми я дръпна от ръцете му и тръгна да бяга, както и аз след него. Момчето викаше и се опита да ни догони, но бе бавен и ние се качихме в колата, тръгвайки към вкъщи.
-Това беше детинско.-казах, като се обърнах напред и се засмях.
-Какво предпочиташ, да го гръмна?-каза сериозно, но ме погледна за части от секундата и той се засмя.-Права си, беше детинско.
-Ее..-започнах изречението си, облягайки се удобно на седалката.-Поне взехме кутията, нали?
-Да..-каза притеснено той, подавайки ми я.-Отвори я.
-Защо аз?!-извиках, гледайки кутията.-А ако има експлозив вътре?!-баща ми ме погледна тъпо и се засмя отново, съсредоточвайки се в пътя пред него.
-Не ми се вярва да са платили на случаен човек да я вземе за да го гръмнат.-бе прав. Нямаше логика.
-Но....Какво може да има вътре?-попитах, заглеждайки се. Вътре наистина щеше да е нещо ценно,но... Толкова малко? Няма логика.
-Не знам..-каза, а в следващия момент видях табелата за навлизане в града.-Но ще разберем.
Author's notes: Дългоочакваната глава дами и господа!*чува аплодисментите на публиката*. Това е най-голямата боза, която някога съм писала в живота си но.. Музата ми обягна. И понеже бях обещала на жена си главата да е специално за нея-ето ма artdead_wolfblood 💙 Кефи са каква боза полуваш ^^
VOUS LISEZ
Selfish(Временно Спряна)
Aventure"-Не може това да е краят.-приближи се до мен, поглеждайки ме в очите.-Погледни ме и го кажи!- каза твърдо, като видях болката в погледа му.-Кажи, че загърбваш всичко между нас..- Чакаше да се размекна. Да омекна и да падна в крака му като влюбена х...
