На В.
- Майната ти! И на теб майната ти! О дааа, на теб също! - изкрещях... в главата си. Ако го бях изкрещяла в тъпите им лица щях да загазя.
- Добре. Но защо аз? - попитах ги вместо това. Не беше възможно да ме пращат на такава мисия.
- Съжаляваме госпожице Строугт. Така повели Великият. - отвърна един от мъжете. Трябваше да прехапя език до степен на нетърпима болка за да не завъртя очи. Ама разбира се че мен щеше да прати. Нали преди седмица аз разбих сърцето на малкия му самовлюбен лигльо, или иначе казано - синът му. Даваше ми невъзможна мисия за да се проваля и да ме депортират на Земята. Не трябваше да удрям Деровик в топките. Но уви нравът ми не ми позволи само да го нагрубя.
- Аз... Не... Кога тръгвам? - попитах.
- След три часа г-це. - отвърна един от пратениците. Три часа? Имах три часа за да се разделя с живота си тук. И сигурно повече никога нямаше да се върна. Малки солени капчици се заоформиха в очите ми.
- Добре благодаря ви! - извиках и бързо затворих вратата. След това се свлякох по нея и заплаках. Рядко плачех, но това си заслужаваше сълзите.
След като минаха 10 минути прекарани само в спомени, и лоши и хубави, се изправих и отидох в стаята си. Подредих целия си багаж в куфара. Погледнах към часовника. Имах два часа. Добре че родителите ми се прибираха всеки мом...
- Ав? Вкъщи ли си си? - чу се гласа на майка ми.
- Да мамо. - изхрипах. След няколко секунди тя нахлу в стаята ми.
- Аврора! Какво има? Защо плачеш? - попита ме разтревожено а медно кафявите й очи, които бях наследила, ме гледаха разтревожено. Щом й разказах тя се разгневи.
- Как може да те изпратят на подобно нещо! Та ти си новак. - аз само кимнах. Пак погледнах часовника. Час и половина. Пътя до портала беше 30 минути значи имах час. Реших да се сбогувам с третия ми най-важен човек. Астрид. Най-добрата ми приятелка. Пратих й съобщение да дойде унас. След малко дойде и баща ми. Той беше даже повече възмутен и от майка ми, но знаеше че няма какво да се направи. Щом и Астрид пристигна и се сбогувах и с нея, излязох на улицата пред нас. Спрях си едно малко левитиращо корабче.
- Моля те, върни се. - проплака Астрид.
- Ще се постарая. - отвърнах и я прегърнах. Но знаех че шанса да я видя отново някога, беше прекалено малък.
Щом пристигнах пред сградата с телепортите платих на шофьора и въздъхнах.
- Прото си представи че всичко ще се получи. - казах на себе си и престъпих прага на стъклената постройка.
Някъде в Ада
- Е Деймън... не съм бил толкова разочарован от теб до сега. - гласът на баща ми беше гърлен и невзрачен.
- Да да супер. - отвърнах и пъхнах ръце в джобовете на дънките си. Исках да чуя каква глупост ще изтърси пък майка ми но на нея дори не й пукаше че едно от десетте й деца заминава... завинаги. Въздъхнах и тръгнах към порталите за човешкия свят. Грешно беше да си го мисля, но... сигурно там щеше да е по-хубаво отколкото тук.
Отново в Рая и в мислите на Аврора
Имаше опашка от около десет ангела. Наредих се и зачаках. Всеки от тях казваше дестинацията си, а след това стъпваше на малкото кръкче на пода и след малко сякаш се разграждаше в нищото. Вече толкова пъти го бях правила. Всъщност беше приятно да се телепортираш. И сега щеше, ако не знаех че отивам на заточение.
Погледнах към листа който разпечатах с информация за мястото на което трябваше да се появя. Телепортирах се в Северна Америка, Съединените Американски Щати, Флорида, Маями. Не бях ходила там.
- Надявам си си взела само тънки дрехи. Там е горещо. - чух глас зад гърба си. Обърнах се и видях русо момче със сини очи, приблизително на моята възраст. Погледнах го въпросително.
- И аз отивам там. Чух че е много топло. - усмихна ми се приятелски. Отвърнах на усмивката.
- В такъв случай дано да се видим отново непознати. - обърнах се и видях че аз съм на ред за телепорта. Казах координатите си на жената която въведе данните в системата и стъпих на кръгчето. Затворих очи и се помолих да се случи чудо и да се върна все някой ден.
И в този момент усетих как се дематериализирам.
Разяснение
Здравейте на всички. Казвам се Аврора Строугт. Ако сте простосмъртни и четете това, значи сте късметлии. Да си ангел е страхотно. Да си ангел пазител е ужасно. Нека разясня по-горе описаната ситуация. И нека почна от самото начало.
Вярващи сте? Поздравления! Наистина съществува Рай. Както и Ад. Наистина съществуват ангели и демони - децата на Дявола. А тези като мен? Ние сме ангели пазители. Нашата работа е да подобряваме живота на хората. Всеки един от нас който е роден с уникалния символ на тила си, бива изпращан на мисии. Когато някой ангел пазител не изпълни мислията си, той бива прокуждан на Земята. Но разбира се съществуваха и демоните разрушители. Тяхната задача беше подобна, но и противоположна на нашата - да разрушават живота на хората. За тях също важеше правилото за провала и прокуждането.
И така. Моята мисия беше доста интересна. Оказа се че наскоро са депортирали един демон разрушител на Земята. И аз трябваше да го направя щастлив. И да се погрижа той да разбере какво значи "любов" от личен опит.
