Прозях се и потърках очи сънено. Мирисът на палачинки изпълни ноздрите ми. Първата ми мисъл бе да погледна към дивана на който снощи бях оставила Деймън да заспи. Щом извърнах главата си към него, го заварих с отворена уста и протегната нагоре ръка. Прииска ми се да се засмея, но осъзнах че щом Деймън още спеше, значи някой друг беше в апартамента ни и правеше палачинки. Изправих се бързо от канапето на което бях преспала и се запътих към плъзгащите се дървени прегради на кухнята. Чак сега чух как някой си пееше весела песничка под носа си. Успокоих се щом познах гласа.
- Здрасти. - каза Кристин развълнувано и въпреки това тихо щом влязох в голямото помещение при нея.
- Добро утро. Какво правиш тук? - попитах я докато се настанявах на един висок стол до гранитния остров. Тонът ми бе малко по-рязък и груб от колкото ми се искаше, но все пак това беше моят апартамент. Или ако не беше точно моят, то в никакъв случай не беше нейният. Кристин ми беше приятелка, но това не означаваше че може да идва когато си поиска.
- Готвя ви закуска приятели. - отвърна тя сякаш не забелязала тона ми и метна една палачинка във въздуха. Хванах главата си с две ръце и започнах да масажирам слепоочията си. От пискливия й глас ме заболяваше главата.
- Колко е часа? - зададох поредния си въпрос.
- Малко след 11. - каза и остави току-що направената палачинка върху една купчинка с поне още шест такива. - Всъщност дойдох за да проверя как е Деймън и да ви заведа на обяд, но щом видях, че още спите, реших, че е по-скоро breakfast time. Заповядай! - тя постави чинията с палачинките пред мен заедно със сметаната и кленовия сироп. Опитах една.
- Знаеш ли че с Деймън правите абсолютно еднакви палачинки? - попитах Кристих. Медения й смях се разноси из кухнята.
- Не се и съмнявам. До преди една година с него и Шейли ходехме на курсове по готварство. Учехме как се готвят едни и същи неща по един и същи начин. - засям се блондинката. Аз също се усмихнах, но по едно време се усетих.
- Шейли ли? Знаеш ли, снощи преди да заспи, Деймън прошепна същото име. Коя е тя? - казах като натъпках голямо парче от палачинка в устата си. Изражението на Кристин от усмихнато се превърна в очудено и сякаш изплашено. След кратко мълчание тя просто поклати глава.
- Никоя. Не е важно. Беше обща приятелка, това е. - отвърна тя. Знаех че ме лъже и исках да я поразпитам още малко, но тогава Деймън влезе.
- Е сладури аз ще тръгвам. - тя побърза да си вземе чантата и токчетата й затракаха по плочките на помещението.
- Чакай. Ама аз току що станах. - Деймън последва Кристин в хола и до асансьора. Изправих се от стола си безшумно и залепих ухо до вратата. Шепнеха си нещо, не можех да различа думите. Щом асансьорните врати се затвориха, бързо се върнах на мястото си и след няколко секунди, Деймън отново влезе в кухнята. С фалшива усмивка на лице той застана срещу мен. Посегна към палачинките ми, но аз дръпнах чинията в последния момент.
- Не си ли чувал поговорката "Кой превари, той завари"? - попитах го аз съвсем нагло. Той само разшири усмивката си.
- Мразя поговорките. - отвърна и бързо грабна най-горната палачинка. Натъпка я в устата си, а аз само се захилих.
- Олигофрен. - казах му на шега, а той събра очи към носа си. Приличаше на кривоглед натъпкан хамстер. Започнах да се смея по-силно, а той се присъедини. След като се поуспокоихме го попитах:
- Как ти е окото? - вече бе станало тъмно лилаво. Устната му бе подута, там, където беше цепната миналата вечер, и леко по-наситено червена.
- Ами боли ме. Но съм се справял и с по-лоши травми. Не се тревожи. - щеше ми се да му кажа че ми е все тая, само дето не бе така.
- Искаш ли да ми кажеш какво стана? - усмихнах му се леко. Когато човек се усмихнеше, по-лесно печелеше доверие. Деймън погледна към краката си, а после върна погледа си отново върху мен. Настръхнах от сдуденината в кафявите му очи.
- Не ти трябва да знаеш. Просто поредното сбиване в клуб. Нещо нормално. - изхъмках подозрително, но не попитах отново.
- Какво ще правим днес? - проговорих накрая щом усетих че тишината буквално ме задушава.
- За теб не знам, но аз ще си потърся работа. На теб автоматично ти изпращат пари всяка седмица, ала за мен това вече не важи. - вдигна вежди той и се настани на един стол точно срещу мен. Засмях се тъпо и го погледнах предизвикателно.
- Моля? Аз не съм от тези ангели. Изкарвам си прехраната с отработени пари. - сега той изхъмка подозрително. - Така е! И знаеш ли, ще ти го докажа. Бас ловя, че ще си намеря работа по-бързо от теб. - казах бързо и чак след като всички тези думи се изсипаха от устата ми, осъзнах значението им.
- Добре. Ще ми е интересно да гледам това. За какво е баса? - изсмя се той. Отвътре ми кипна, затова реших да играя грубо.
- Ако ти спечелиш, аз ще направя нещо за теб. Но ако аз спечеля, ти ще направиш нещо за мен. - изгледах го с погледа "знаеш че го искаш". Той облиза устни и само кимна.
- Страхотно! Времето започва да тече от сега. - извиках докато вече вървях към стаята си.
- Ще те победяяя. - получих в отговор аз.
Щом затръшнах вратата зад гърба си, седнах на леглото и се замислих.
Аз току що да не бях казала че по време на престоя ми на Земята ще... ще работя?!
