Dreadful Desire - Ужасно Желание (Harry Styles&Alexandra Park)

XXIV - Emma

Как така флашката я няма?! Мамка му! Какво ще стане сега? На кого изобщо му е притрябвала?

-Елизабет, сигурна ли си че Емма не знае защо си тук?-попитах с насилено хладнокръвие, опитвайки се да сдържа гнева, който набираше сили.

-Да, Джаспър! Убедена съм!-отговори яростно. Хвана се за челото и започна да обикаля стаята нервно. Свободната ѝ ръка трепереше неспокойно. Ако не се познавах, бих си признал че в този момент изпитах чувство на вина.

-Хей... Ъм... Ще оправим нещата. Само спокойно...-приближих се и я прегърнах внимателно. Тя също ме прегърна, но можех да кажа че и на двамата ми беше неловко, затова бързо се отдръпнахме.

-Добре... Спомни си къде последно я остави.

-В чантата, Джаспър. -отговори веднага.
По тонът ѝ личеше че е сигурна в това което казва. Нямах друг избор освен да ѝ повярвам.

-Възможно ли е приятелката ти да я е взела?-свъсих вежди, опитвайки се да се сетя за всеки възможен вариант.
Тя направи погнусена гримаса.

-Отвратително!-възкликна в отговор.

-Кое?!

-Че мислиш че с нея сме приятелки!-погледна ме убидено.
Извъртях очи, отегчено.

-Елизаб...

-Ефи. -побърза да ме поправи.

-Ефи...-повторих, използвайки последната капка търпение в себе си- Концентрирай се!

-Добре, добрее...-промърмори тя мрачно и закърши пръсти и отново започна да обикаля из стаята. Този път бавно. Мърмореше си нещо под носа. Всичко това започва да ми лази по последния здрав нерв.

-Водата с лед!-момичето от преди малко, цъфна на вратата с широка усмивка. Беше се опулила насреща ми. Добре, това е. Не мога да стоя повече тук, защото кълна се или ще убия някого или ще се убия собственоръчно.
Взех якето си от голямото, неоправено легло и излетях от стаята.

-Джаспър!-чух Ефи да вика зад мен, но точно сега нямам време за губене.
Запалих колата си и тръгнах към летището.

-Двупосочен билет за Лос Анджелис, и по-бързо сладурано. -казах на високата, кльощава блондинка на която дадох личните си документи за проверка.

Гледната точка на Елинор:

Сутрешните лекции минаха, а все още не съм видяла нито Лола и Етиен, нито Джаспър. Чувствах се несигурна и безпокойството бавно започна да нараства в страх. Тъкмо бях готова да си тръгна, когато видях позната физиономия. Въздъхнах облекчено и се запътих към Лола. Щом ме видя се забърза и се вкопчи силно в мен, като за малко не ми счупи ребрата, убедена съм.

-Хей, Лен! Как си, скъпа?-попита с уплашена нотка в гласа си.

-Не знам, но ако ме оставиш жива може и да разбера...

Тя се засмя и ме пусна.

-Явно не си чак толкова зле, заядливке...

Усмихнах се едва доловимо.

-Искаш ли да ми разкажеш?

-Всъщност, да. Искам.

Гледната точка на Джаспър:

Слязох от скапания самолет, след цяла вечност.  Цели 2 часа. Сложих слънчевите си очила, прекъсвайки контакта на слънцето и очите ми.
Качих се в някакво такси, което беше спряло точно пред изхода.

-Заето е. -каза ми пренебрежително някакъв плешив дебелак, който монотонно премяташе дъвката в устата си и четеше някакъв вестник.
Цялата обстановка беше достатъчна да изпари последната капчица търпение у мен.

-Слушай какво, бакшишче, -изръмжах, хващайки го за яката така че да бъде здраво притиснат на седалката- най-малкото нещо което ме интересува сега, е че тъпата ти каруца е заета! И много настоятелно те моля да подкараш това лайно по-бързо, защото иначе ще те продам заедно с нея!

-Н-накъде, господине?
Пуснах мърлявия шибаняк, избърсвайки ръката с която го бях хванал в блузата си.

-Бейкър Стрийт! - отвърнах безизразно.

След агонизиращо пътуване в миризливото такси, дебелия нещастник най-накрая спря пред голямата къща, в която се предполагаше че живее въпросната Емма.

-Д-двайсет долара, г-господине-чух онзи червей да смотолевва.

-Ето- извадих петдесет долара от джоба на дънките си и ги хвърлих в лицето му-Купи си свещи.

Отворих вратата на колата с ритник и се запътих към верандата на къщата. Облизах устни преди да натисна звънеца.

Преди да успея да го направя, жена в делови костюм отвори вратата светкавично, сепвайки ме.

-А ти кой си?