Teach me to love

Away

Н.гл.т
Бек се отдели от него и заби поглед в земята. Чаньол го погледна объркано.
-Кажи ми...какво има?
-Нищо
-Не - повдигна брадичката му, с цел да го погледне - кажи ми.
-Спокойно, всичко е наред...просто съм малко уморен. - усмихна му се мило.
-Ами добре тогава...ако искаш да се прибираме. - Бек го изгледа въпросително.
-Къде?
-Как къде...вкъщи.
-Аз...трябва да кажа на момчетата и...мисля да остана още една вечер тук...може ли?
-Добре, тогава ще остана с теб.
-Не...по - добре не. Трябвя да говоря с тях и ако си тук нещата ще се объркат. Сега ще е най - добре да си тръгнеш.
-Наистина ли вярваш, че ще си тръгна?
Бек го погледна жално и наклони глава.
-Добре, добре...ще си наема стая тук. Все още ти нямам доверие. - усмихна се и Бек му отвърна.
-До утре! - Чан го целуна по челото и излезе. В момента, в който чу вратата, Бек се свлече на земята.

Бек.гл.т
Какво направих?! Защо съм толкова глупав? Защо му казах, че го обичам. Сега ще има очаквания, но колкото и да искам аз няма да остана с него. Няма да му го причиня. Напълно наясно съм, че в момента в който ни видят заедно онези копелета ще убият и двама ни. Той трябва да спре да страда за мен, защото няма смисъл. За сега измислих това, но после? Как да му кажа, че го излъгах и трябва да стой далече от мен? Искам да съм с него повече от всичко на света, но не мога. Няма да им доставя удоволствието да ме убият. А те са навсякъде. Следят всяка една моя стъпка.

Всеки, който те докосне ще умре пред очите ти, обещавам.

Аах, Чаньол нямаш представа колко много искам да ги видя мъртви, на парчета. Но те са повече и по - силни. И аз нямам възможност да се боря с тях. А и те имат право след всичко, което им причиних не заслужавам любов. Трябва да се махна. Бих ли избягал пак? Може би това е единственото решение. Ами Дио и Шиумин? Знам, че ще се оправят без мен, но не ли им дължа обяснение за всичко? Сълзите се стичаха по бузите ми като реки, толкова безпомощно. Ако не го бях срещал всичко би било толкова по - лесно. Сега трябва да залепя маската си отново и да се взема в ръце. И да забравя. Изтрих сълзите си.
Не ти е позволено да плачеш, лигло!
Станах, събрах най - необходимото и драснах една бележка.

Не ме търсете. Грижете се за себе си. Кажете му, че съжелявам.
Бекхюн

Оставих е на видно място и излязох. Минах безшумно по стълбите и напуснах хотела. Сърцето ми кърви, но нямам избор. Къде се очаква да отида сега? Възможно най - далеч. Просто продължих по безлюдния тъмен път, оставяйки още една сълза да падне.

*На сутринта*

Гл.т.Дио
Добре, това е интересно. Събудих се до някакво момче, наистина красиво. Огледах се наоколо. Всички си бяха тръгнали. Видях Шиумин да спи на другия диван и отидох да го събудя. Той изглеждаше замаян, стана бавно.
-Добро утро! - усмихнах се, а той потърка очи.
-Кой е той? - погледна момчето.
-Нямам представа.
-Какво ще правим сега?
-За начало трябва да платим всичко това.
-Прав си. - облякох се, взех всички подаръци и написах номера си на ръката му. Ей, не искам да го оставям така, гадно е. А и все пак не е лош.
-Да се качваме.
Взехме асансьора до горе. Отключих. Влязохме вътре. В хола сякаш бе паднала бомба. Къде ли е Бекхюн? Най - вероятно спи в стаята си. Добре, оставих всичко и преди да изляза нещо привлече вниманието ми на вратата. Беше парче хартия. Бързо отидох и го взех. Прочетох го и онемях.
-Шиумин! Ела тук.
-Какво има?
-Виж това. - подадох му бележката.
-Боже...в какво се е забъркало това момче.
-За кой ли съжелява?
-Нямам представа.
В този момент вратата се отвори. Това беше онзи Чаньол.
-Здравейте, да сте виждали Бекхюн?
Безмълвно му подадох бележката. Взе я и почти веднага изражението му се промени. Взе я със себе си и излезе. Дали на него се извинява?

Чан.гл.т
Знаех си. Не трябваше да му се доверявам. Вчера ми каза толкова мили неща, целувките му бяха истински. Каза, че ме обича. Тогава защо отново избяга? Аз ли сбърках с нещо? От мен ли го е страх? Нямам представа. Защо нищо не ми казва...единственото, което получавам в отговор е още сълзи. Оставих ключа си на рецепцията и излязох пред хотела. Толкова съм му ядосан. Как може така да си играе с чувствата ми...веднъж ме обича, после бяга. Има ли си на представа колко боли. Просто седнах на тротоара и заплаках. Мой ред е да плача. Защото той не знае какво иска. Бих могъл да му помогна...не и този път! Сега той първи ще ме потърси. Ако въобще му пука за мен. Извадих телефона си и набрах. -Ало.
-Л-лей...
-Чаньол къде си?
-Ела, моля те.
-Добре, успокой се и ми кажи къде си.
-Пред хотела от снощи съм.
-Идвам веднага, успокой се моля те.
Затворих и зачаках. Просто спрях да мисля за каквото и да е. Сълзите си падаха, аз не им обръщах внимание. Просто искам да се махна от тук възможно най - бързо.
-Чаньол - Лей дойде бързо и ме прегърна - Спокойно, тук съм.
Какво стана.
-Нямам желание да си спомням. Може ли да си ходим. - изтри сълзите ми и двамата тръгнахме към колата.
*

Привет. Значи...като цяло идеята е доста банална и не знам дали става нещо. Беше предвидено тази глава да бъде смут, но в последния момент промених всичко. Искам да знам мнението ви. Надявам се това, което четете да ви харесва поне малко. Обичам виии♥