Misanthrope

Chapter 6

•Гледна точка на Ана• 

Бях вкъщи. Не се разстроих толкова, че Кейтлин е взела момчето, което харесвах, а по-скоро, защото не ми беше казала, че e имала минало с него. Докато я нямаше на сепарето онази нощ, Майк – приятел на Джейсън – ми каза, че не може да повярва как от цял Ню Йорк отново попадат на нас. Не го бях разбрала, затова той ми разясни. Джейсън и Кейтлин преди около три години били нещо като двойка за кратко. През повечето време се карали, но все пак имало страст между двамата. Но когато заминал за Европа тя била много наранена, защото той не ѝ казал, въпреки че били скарани. Трябвало да разбере от Клариса, – бившето му гадже – което било в компанията им тогава. Разбирам защо я беше зарязал. Тя си беше чиста к*рва. Да бях и аз щях да я оставя. Доколкото разбрах не било само това, но не пожела да ми каже друго. 

Когато се прибрах онази нощ, батерията на телефона ми беше паднала и бях твърдe изморена, за да го зареждам. Направо се проснах на леглото и заспах веднага. На другия ден станах към обяд и когато го включих видях, че имам много пропуснати обаждания от Кейтлин и Ребека. Реших първо да се оправя и тогава да им се обадя, но когато го направих не ми отговаряха. Предположих, че е защото са на лекции, затова реших да пробвам по-късно. Ребека ми отговори, но не и Кейтлин. Чудех се дали ми е сърдита, защото се държах гадно и си тръгнах така изведнъж. Но истината беше далеч от това. Когато се обадих на Ребека, тя плачеше. Изплаших се от това, което можеше да се е случило. Ужасни мисли минаха през главата ми, защото тя ревеше, а Кейтлин не си вдигаше телефона. Отново бях далеч от истината. Когато ми съобщи, че той се е върнал, се изплаших. Най-големият кошмар на Кейтлин се беше сбъднал. Не знаех цялата история, но знаех, че той ѝ е причинил ужасни неща. Не ми беше разказала всичко, но не исках да я притискам. А и не беше моя работа. Виждах, че ѝ беше доста трудно да ми каже за случилото се. 

Звънях ѝ много. Но телефонът ѝ стоеше все така изключен. Можех само да си представя колко тежка нощ е имала. Когато се запознахме, бяха минали два месеца, откакто се е случил инцидентът. Тогава тя имаше пристъпи. Пиеше едни хапчета, доста силни... Предполагам, че и сега пие, но трябва да са ѝ дали по-слаби. Не е получавала пристъп от почти две години. 

Реших да ѝ звънна за последен път и ако пак не ми вдигне щях да отида до тях. Но тя отговори точно когато се канех да затворя. 

-Боже, Кейтлин. Защо не си вдигаш телефона?! Поболях се! - казах набързо, когато се усетих. - Извинявай. Добре ли си? - знам, че мразеше този въпрос, но трябваше да я попитам. Знаех, че ще каже "да" дори и вътре да не е остана и една частица живот в нея. 

-Добре съм. - както и предполагах. Въздъхнах. Всъщност винаги правеше така. Когато не беше добре, отговаряше с "добре съм", а не с "да". Започнах да чопля лака на ноктите си от притеснение какво да я питам, без да я притесня допълнително. 

-Искаш ли да ми разкажеш? - надявах се да ми каже повече. Не исках да знам. Просто исках да я чуя да говори. 

-Не...не ми се говори за това. - промърмори тихо. Сигурна бях, че са се заформили сълзи в очите ѝ, но не чух признаци на плач. Бях благодарна донякъде, защото щеше да ми се свие сърцето, че не съм при нея, за да я прегърна. Но и трябваше да показва емоции. Особено в такива моменти. Предният път Ребека каза, че тя не е проляла и една сълза в тяхно присъствие. Докато един ден просто не ѝ е дошло в повече. Получила криза и я завели в болница. От тогава плакала в продължение на 3 дни и майка ѝ и Ребека я утешавали. Тогава спряла и не плакала пред тях. Бях прекъсната от гласа на Кейтлин. - Ана, трябва да затварям, ще се чуем по-късно. 

-Добре. И внимавай. Обичам те! - казах и тя ми затвори. 

Замислих се. Ами ако пак се нарани? Да, беше го правила. И то не веднъж. Затова рядко ходеше с къси ръкави Имаше много белези. Но до колкото знаех, не бяха само от това. Но знаех, че е сложно. 

Все още си стоях с къщните дрехи. Нямах желание и още по-малко сили да се преобличам. След снощи ми беше много лошо. Пих няколко аспирина, които не помогнаха на главоболието ми. Като се прибрах, изпих още няколко чашки. Не трябваше, но ми се пиеше, а и бях ядосана... 

•Гледна точка на Кейтлин• 

Вече час Джейсън не мърда от стаята ми. Родителите ми още не се бяха върнали, а аз не бях излизала никъде. Дори не бях отключила вратата.До толкова бях потънала в размисли, че не усетих чуждото присъствие зад себе си. Преди да мога реагирам и да се обърна, нечии ръце бяха поставени на кръста ми и бях притисната в нечии гърди. Не кои да са, а на Джейсън. Постави брадичката си на рамото ми, а аз затворих очи. Не исках да срещам погледа му. Опитах да се освободя, но той беше по-бърз и ме придъпра обратно, притискайки ме повече към себе си. Въздъхнах и се отпуснах в обятията му. Нямаше да му простя толкова лесно за всичко, но можеше поне да опитам.