Misanthrope

Chapter 4

Едва станах на следващата сутрин. Знаех си, че не трябваше да слушам Ана. И като заговорихме за нея, не се прибра през нощта. До последно си мислех, че просто е отишла да пийне нещо, за да успокои нервите си. Явно наистина се е засегнала. Не исках да я нараня. Не и нарочно.

Направих сутрешните си процедури, които включваха къпане, миене на зъби и обличане. Въпреки малкото сън и напрежението предната вечер, бях в добро настроение. Затова облякох черна прилепнала пола с висока талия стигаща малко над коляното ми и бяла блуза. Обух черните си Vans, сложих червен шал и черно яке. Когато бях готова, слязох в кухнята, където видях Ребека да закусва. Отидох до шкафа и изкарах една чаша. Сипах си кафе и седнах до нея. Обикновено не закусвах, затова си взех една ябълка от купата на плота.

-Е... - подкани ме да говоря. Нямаше да започна сама. Беше ми неудобно. – започвай да говориш. – разказах ѝ всичко, докато наблюдавах всяка реакция, която правеше. Премина от учудена и щастлива до намръщена и не толкова доволна. Мразеше това, че се поддавах. Каза ми да внимавам. Не ме скастри, защото ме познаваше достатъчно добре, за да знае, че не харесвам да ми казват какво да правя.

Разказа ми, че когато Люк я е докарал са се целунали. Тя го помолила да остане докато заспи и той останал. Оправили са отношенията си като цяло, но не желае да прибързва и иска да е сигурна и в своите, и в неговите чувства. Не искаше отново да е наранена, аз също не ѝ го пожелавах.

След около 20 минути разговор решихме, че е време да ръгваме, за да не закъснеем. Въпреки това не успяхме да стигнем навреме, но не ми направи особено впечатление този път. Бях заета да мисля за Ана. Цял ден не я видях в университета. Звънях ѝ, но не си вдигаше телефона. Оставих над 20 съобщения и гласови. Започвах да се притеснявам. И преди го правеше, но поне телефона ѝ беше включен и ми връщаше обаждането. Ами ако ѝ се беше случило нещо? Реших, когато свършат лекциите да отида да я потърся в къщата ѝ.

Излязохме от кампуса и тръгнахме надолу по стълбите. Погледнах напред и се намръщих. Люк и Джейсън стояха пред една кола и гледаха към нас. Повиках тихо Ребека, но тя не ме чу. Опитах още веднъж, когато тя се затича към тях. Прегърна Люк и постави лека целувка върху устните му. Той беше обвил ръцете си около кръста ѝ. Спрях на едно място и ги гледах, намръщено скръстила ръце пред гърдите си. Нали щяха да изчакат? Ребека се обърна с голяма усмивка, но се намръщи, когато видя, че стоя на мястото, където бях преди това. Тя се отдели от момчето и се запъти към мен.

-Хайде. – подкани ме, хващайки едната ми ръка. От рязкото дърпане се блъснах в някого и чантата, която се намираше в свободната ми ръка, падна на земята. Извиних се. Всичко, което беше в нея, сега беше на земята. Изпуфтях раздразнено и се наведох да събирам нещата си.

Човекът, в когото се бях блъснала се наведе и ми помогна да ги събера. Прибрах набързо част от учебниците си, а той ми подаде останалата, която набутах в чантата. Поразтърсих се и забелязах , че нещо липсва.

-Това ли търсиш? – чух глас и погледнах нагоре. Джейсън държеше малкото шишенце, което търсех, пред лицето ми. Посегнах да си го взема, но той го вдигна нависоко. Изправих се и се сетих, че не сме сами. Погледнах към момчето, което ми помогна. Носеше син пуловер и тъмни дънки. Беше висок и косата му беше черна. Имаше светлосини очи, които ме гледаха. Беше привлекателен. Усмихнах му се в знак на благодарност, че ми помогна.

-Аз съм Оливър, между другото. – каза и подаде ръката си, за да се здрависаме. Поех я и се представих. – Тук ли учиш? – кимнах, а той се усмихна дори повече. – Аз също. Не съм те виждал досега. Както и да е. Трябва да вървя, ще се виждаме. – каза и тръгна. Не беше лош. Защо не съм го виждала досега?

-Дай ми го. – казах студено като се обърнах към голямата фигура на Джейсън.

-За какво са ти? – игнорира ме. Посегнах да взема шишенцето, но той пак го вдигна. Започнах да се задушавам. Не, не сега.

-Джейсън, моля те, дай ми го. – помолих се, надявайки се, че ще ми го върне. Стори ми се, че видях загриженост в очите му, но сигурно е било по-скоро съжаление. Той свали несъзнателно шишенцето и аз го грабнах веднага. Отдалечих се и изкарах вода от чантата си, изпивайки едно хапче. Дишах тежко. Очите ми се насълзиха от лекия недостиг на въздух. Усетих ръка на рамото си и подскочих. Ребека стоеше до мен, питайки дали съм добре. Кимнах и тръгнах напред. Тя ме спря и ме попита къде отивам. Казах ѝ, че се прибирам.

-Пеша? Хайде ще те закараме. – подкани ме. Поклатих глава отрицателно, но тя не се предаде. – Моля те. Няма да те оставя сама!

Съгласих се и се качих при Ребека. Джейсън караше, а Люк беше до него. През цялото време гледах през прозореца. Как можеше да е такъв задник. Ами ако не беше свалил шишето? Какво щеше да стане тогава? Ръка, която докосна моята, ме изкара от стресиращите мисли.

-Кейт, отиваме до сладкарницата за някаква торта. Искаш ли нещо? – попита ме приятелката ми. Чак сега се огледах и осъзнах, че сме спрели пред една сладкарницата, в която правеха любимите ми сладкиши. Поклатих глава отрицателно, когато погледнах зад Ребека през прозореца. Замръзнах на място. Не можех да се движа дори не мигах. Стоях и гледах. – Кейт. – повика ме Бека, докосвайки ме, а аз инстинктивно се отдръпнах и се допрях до вратата на колата. Отново започнах да дишам тежко и да потрепвам.

-Б-б-б-ека – беше ми трудно да говоря – в-в-в-иж. – посочих ѝ към това, което гледах. Тя се обърна и се придърпа близо до мен. – Това... - не можах да довърша. Думите заседнаха в гърлото ми.

-Да... - едва изговори тя. Причерня ми и побързах да извадя хапчетата от чантата си. Изпих едно набързо. Очите ми се напълниха със сълзи, но се опитах да се въздържам. Отклоних поглед към момчетата, които ни гледаха стреснато. Сигурно бяхме пребледняли. Върнах погледа си на мястото, за да разбера, че вече нямаше никого. Преглътнах едва-едва и погледнах към вече гледащата ме Ребека.

-Знаеш... - гласът ми заглъхна. Прочистих гърлото си, защото беше пресъхнало и пак проговорих. – Знаеше ли, че ще го пускат? – попитах накрая.

-Аз...не. – каза с насълзени очи.

-Някой ще ни обясни ли какво става? – попита Люк. Погледнах него, след което и Джейсън, който също изглеждаше объркан.

-Трябва да изляза. – съобщих и слязох от колата. Взимах дълбоки глътки въздух. По бузите ми потекоха няколко сълзи. Изтрих ги набързо и извадих телефона си от джоба на полата. Набрах бързо номера и зачаках отговор. Почти веднага отговориха на обаждането ми. – Мамо. Защо са го пуснали? Знаеше ли, че ще го пуснат? – попитах, като започвах да плача.

-Видяла си го? – попита майка ми със страх в гласа си.

-Знаеше ли? – попитах остро. Знам, че не беше правилно, но трябваше да ми каже.

-Миличка, той не е освободен. – започнах да казвам нещо, но бях прекъсната. – Избягал е. - за малко да изпусна телефона.

-Ка-а-а-к? – попитах едва.

-Не знам. Преди малко ми се обадиха и ми казаха. А това, че вече те е видял, не е добре. Хайде, прибирай се. Къде си? С кого си? – попита мама плачейки.

-С Ребека и едни приятели, с кола сме. След малко се прибирам, не се притеснявай. – казах уверително и затворих телефона. Сълзите бързо се стекоха по бузите ми. Не можах да ги спра. Какво щяхме да правим сега? Ами, ако разбере къде живея? Щеше да ме убие. Исках да се прибера. Избърсах сълзите, колкото можах и се опитах да се възспра. Качих се в колата, където цареше гробна тишина. Погледът ми беше забит в краката.

-Какво стана? – попита Ребека толкова тихо, че не бях сигурна дали е казала нещо.

-Аз...той не е освободен. – забелязах, че ме погледна стреснато. – Избягал е. – казах много тихо. Погледнах я и тя плачеше. Люк се беше преместил отзад и я беше прегърнал. Стисна я по-силно и я придърпа близо. Аз не позволих сълзите ми да потекат отново. Не и пред Джейсън. Не исках да ме вижда слаба. – Може ли да тръгваме? – погледнах го, а той само кимна. През целия път Бека плачеше. Болеше ме да я виждам такава. Казах на Джейсън да кара към къщата на родителите ми.

Когато пристигнахме изхвърчах от колата и се затичах към входа. Влязох, качих се в стаята си и заключих вратата. Свлякох се и неконтролируемо започнах да плача. Родителите ми чукаха по вратата, но когато разбраха, че няма да им отворя се отказаха. Плаках около час, когато най-накрая се изтощих. Бях изпила още едно хапче. За първи път от година насам пия толкова много хапчета в един ден. Когато не бях заета да плача, мислите ми ме върнаха с година назад. Спомените започнаха да изплуват. Всичко беше като на лента. Отново заплаках. Скубех косите си от яд, че бях толкова слаба физически и психически. Не исках да е така. Имаше толкова яд в мен, че станах и започнах да хвърлям и да чупя разни неща, крещейки. Не можех да понеса повече болка. Защо трябваше Джейсън и групичката му да се връщат? Защо трябваше Той да се връща? За жалост не можех да отговоря на тези въпроси. Родителите ми, чули ме, дойдоха и започнаха да чукат по вратата. Но този път не им обърнах внимание. Продължавах да късам, чупя и хвърлям. Нищо не беше останало. Седнах на пода и скоро ми се доспа. Проклетото хапче беше започнало да действа. Трите. Лекарствата, които пиех бяха много силни. Не исках да заспя, защото заспя ли всички кошмари ще се върнат. Доскоро все още имах и едва издържах. Всичко беше започнало да се нарежда. Но така е устроен светът. Когато те види щастлив, сякаш трябва да ти отнеме щастието. Нещо като затишие пред буря. Идва, когато най-малко си очаквал и те съсипва повече. Този път обаче беше по-различно. Защото не само една буря ме беше застигнала...