Misanthrope

Chapter 13

Не знам колко време съм седяла залепена до стената, но не беше малко. Намерих чантата си на дивана и я взех. Насочих се към вратата, отваряйки я. Обърнах се за последно. Чух шум от горния етаж. Толкова исках да отида при него. Исках да ми каже, че не мисли всичките тези неща и се е повлиял от яда. Но звучеше толкова сигурен в думите си.
Пристъпих прага, затваряйки вратата след себе си. Насочих се по пътеката надолу. Спрях за момент, поглеждайки нагоре. Беше на прозореца, но в момента, в който погледите ни се засякоха, дръпна завесата. Продължих по пътя си, като триех сълза след сълза. Толкова много ме болеше.

Не се бях отдалечила много, когато покрай мен мина тъмносиньо БМВ, което ми свирна. Изтрих сълзите си и когато се обърнах, колата беше спряла до мен, а от нея излезе Люк.

-Кейтлин, здравей! – поздрави ме с усмивка и се приближи. – Добре ли си? – попита, когато забеляза зачервените ми очи.

-Да, да. – отвърнах с усмивка. Не ми повярва, но не продължи да ме разпитва. – Джейсън е горе.

-Предположих. – погледът му се насочи към къщата зад мен. – Накъде си тръгнала? Искаш ли да те закарам? – лека усмивка се появи на устните му.

-Не, благодаря! Ще повървя. – гласът ми все още беше леко дрезгав. Позамисли се дали да бъде по-настоятелен, но се отказа.

-Добре. Ще се видим. – каза за последно, като продължих по пътя си.

Краката ми бяха започнали да се предават точно когато стигнах до къщата на Ребека. Бях взела метрото, защото нямаше да издържа да вървя толкова много. Ребека отвори с усмивка на лицето, която изчезна секундата, в която ме видя.

-Кейтлин, какво става? – не казах нищо. Тя ме хвана за ръката и ме заведе в хола на дивана. – Скъпа, какво се е случило? Добре ли си? – продължи да упорства.

-Ребека,... – гласът ми беше толкова тих. Тя се настани до мен и хвана ръката ми окуражително. - ...той... – не знаех какво да кажа. – Аз... всичко приключи. – казах тихо и се предадох. Сълзите започнаха да се леят от очите ми. Ребека ме прегърна, галейки гърба ми, опитвайки се да ме успокои.

-Всичко свърши, Ребека. – повторих през риданията си.

– Може ли да остана за няколко дни при теб? – попитах тихо, след като се поуспокоих малко.

- Разбира се! Хайде, ела! – хвана ръката ми И ме задърпа нагоре по стълбите. Спряхме пред една дървена врата. – Можеш да останеш тук. Аз ще отида да направя нещо за ядене, а ти се оправи. – каза с усмивка и излезе от стаята.