Misanthrope

Chapter 14

Всички около мен бяха пияни. Нощта едва беше в разгара си, а нетърпеливите тийнейджъри вече не знаеха къде се намират. Повечето момичета носеха къси блузи и полички, които едва покриваха тялото им. Не разбирах това желание да се изпъкнеш, да привличеш погледи върху себе си по този начин. Но най-вече не разбирах завистта на жените. За мен нямаше логика от това...

Люк правеше купон в къщата си с напълно непознати хора. Нашата компания се беше събрала в хола. Зрението ми бе леко замъглено от цигарения дим, а алкохолът, който бях изпила също допринасяше за това. Не бях прекалила, за разлика от другите ми приятели наоколо. Дочух, че вече има припаднали, на ливадата пред къщата.

В следващия момент видях Люк да прави знак на Джейсън, подканвайки го да отиде при него. Станах от скута му, за да му позволя да се премести, а той ме дари с нежна целувка по устните. Седнах обратно на дивана, накланяйки глава назад. Чувствах се изморена. Затворих леко очи и след може би минутка усетих движение по дивана. Не погледнах, защото предположих, че Джейсън се е върнал, но не усетих никакво докосване от негова страна.

- Кейтлин! – женски глас прокънтя в ушите ми. Отворих очи, срещайки този на Клариса. Лицето ми се изкриви в недоволна гримаса.

- Какво искаш? – звучах по-студено, от колкото възнамерявах.

- Нищо. – погледна в посоката, по която Джейсън изчезна. – Исках само да те питам... – замлъкна за момент, вероятно обмисляше следващите си думи. Повдигнах очакващо вежди. - ...това прощалното парти за момчетата ли е или просто най-обикновено?

- Прощално парти ли? – не разбирах какво искаше да ми каже. Ако се опитваше да ме вбеси, успяваше.

- Ами да, нали знаеш, понеже заминават и си помислих... – каза, изучавайки лицето ми.

- Кой заминава? – все още се сдържах да не повиша тон.

- Момчетата! – каза го толкова спокойно. Кръвта ми кипна. Мразех  някой да ми говори така. Да ме държи в напрежение. Защо просто не изплюе камъчето. Преди да имам възможността да кажа нещо, тя продължи. – Нали отиват в Европа? Не знаеше ли? – кръвта ми замръзна. Заминават за Европа? Не е възможно.

- Никъде няма да ходят! – казах уверено, но аз самата не си повярвах. Станах от дивана, за да намеря Джейсън. Исках да разбера защо тя говори такива неща. Нямаше нужда да го търся, защото той вече стоеше пред мен, гледайки ме право в очите. Неговите – пълни с вина сякаш и болка. Не можеше да е истина...

Отворих очи. Бях задъхана от съня. Толкова спомени. Спомени, които не харесвах особено. Изправих се в седнало положение и се огледах. Забелязах, че навън вече се е смрачило. Колко време съм спала?

Исках да стана от леглото, но седнах обратно, заради черното петно, което се появи пред очите ми. Поизчаках да отмине и внимателно се изправих на крака. Излязох от стаята и се запътих към стълбището.

- Ребека? – провикнах се, когато стигнах до хола. Лампите светеха, но беше прекалено тихо. Огледах хола - празен. Запътих се към кухнята, където намерих Джейсън, който просто си стоеше и ядеше. – Къде е Ребека?

- Трябва да се върне скоро. – отговори спокойно, без да ме поглежда.

- Къде е? – продължих да упорствам.

- Излезе. – изпъшках. Защо трябваше да е толкова труден?

- Къде, Джейсън? Къде излезе? – реших да му поясня, ако не ме беше разбрал случайно.

- На пазар. С Люк. – каза простичко. Стана от стола и сложи вече празната чиния в мивката. Остана прав, подпрян на плота. Вгледа се в мен за секунда, преди да забие поглед в земята. – Как си?

- Добре съм. – лека въздишка напусна устните ми. Как можех да съм?

- Кейтлин, това... – беше прекъснат от затварянето на входната врата.

- Има ли гладни? – веселият глас на Ребека се разнесе из стаята. Влезе в кухнята, следвана от Люк, стоварвайки една торба върху плота. – Кейтлин, станала си! – отбеляза очевидното, когато ме видя. – Гладна ли си? Има каквото се сетиш. Купихме месо, картофи...

- Благодаря, но мисля да си полегна отново. – прекъснах я, дарявайки я с усмивка. Запътих се към стълбите с бавни крачки, тъй като още бях леко замяна. Хванах се за парапета и внимателно се заизкачвах нагоре.

- Кейт, може ли да поговорим? – Ребека ме настигна. Кимнах и заедно се качихме в стаята, в която бях отседнала.

- Какво има? – попитах, когато тя затвори вратата.

- Какво има?! Мислех, че сме разбрали, Кейт. – леко повиши тон.

- За какво говориш, Ребека?

- За това на корема ти, Кейтлин! – беше меко казано ядосана. Бях забравила, че го е видяла. – Нали щеше да спреш с това?

- Не е каквото изглежда, аз...
- Как да не е? Винаги го правиш, така че другите да не могат да го видят. – прекъсна ме, като говореше разпалено.

- Ребека... – бях прекъсната за пореден път. Беше наистина гневна.

- Не, Кейтлин! Не желая да слушам оправдания! Знам, че ти е тежко, но се замисли. Защо го правиш? Нормално е след толкова белези да не искаш да ходиш на плаж. – изведнъж замлъкна. Гледах я с опулени очи. Не можех да повярвам какво беше казала току-що. След като се опомних, отидох да си взема чантата. Тръгнах към вратата. Исках да се махна от тук. – Кейт, моля те... – опита се да хване ръката ми, но не позволих. Отворих вратата, тръгвайки по коридора. – Кейт, съжалявам! Нямах това предвид.

- А какво имаше предвид, Ребека? Хм? – не продумваше. Беше забила поглед в земята. Сега аз бях гневната. – Мислех, че от всички хора точно ти би ме разбрала. Или поне не би ме критикувала.

- Аз те разбирам. Знам през какво премина и знам, че това е твоят начин да избягаш, но не е правилно... – не можех да я слушам повече.

- Знаеш ли какво? Ако само ми беше дала шанс да се изкажа, щях да ти кажа, че не съм направила нищо. Имаше един стар пирон в банята ти, който стърчеше. Там се одрах. – отговорих със спокоен глас. Бях уморена да викам. Нервите ми не издържаха.

- Боже, Кейтлин, толкова съжалявам. – усещах, че вече имаме публика, тъй като седяхме точно пред стълбището.

- Знаеш ли? Вече няма значение. – обърнах се и тръгнах по стълбите надолу.

- Кейтлин... – чух я да вика след мен. Звучеше все едно всеки момент ще се разплаче. Не исках да се обръщам. Пред мен стояха Люк и Джейсън, чудейки се какво се случва.

- Хей, какво става? – Люк беше този, който реши да попита, когато вече бях до тях.

- Нищо, което те засяга! – отговорих хапливо. Не беше правилно да си го изкарвам на него, но бях прекалено гневна.

- Засяга ме, след като виждам приятелката ми да плаче след разговор с теб! – гледаше ме настоятелно.

- Просто му кажи какво е станало. – обади се и Джейсън.

- Щях, ако беше ваша работа. Няма нищо общо с вас. Това си е между мен и нея. – усетих присъствието на Ребека зад мен и тръгнах към вратата, но една ръка ме спря.

- Кейтлин, не си играй с мен! – предупреди Люк. С Джейсън толкова си приличаха. Сега разбирам защо са толкова добри приятели.

- Казах ви, не е ваша работа! – извъртях очи. Казах го бавно с надеждата, че така ще ме разберат. Ребека беше сложила ръка върху рамото на Люк, молейки го да ме пусне, но той не го направи. – Ако тя желае, може да ви каже какво се случи току-що. Но аз не съм направила нищо нередно.

- Само я разстрои. Така ли? – Джейсън знае какво да каже, но толкова не на място. Отново извъртях очи.

- Момчета... – Ребека се опита да прекрати този безмислен спор, но безуспешно.

- Сега какво? Ще нападате мен? – изсмях се, въпреки че изобщо не ми беше смешно. Бях гневна. Люк беше пуснал ръката ми. – Първо, както казах, не ви влиза в ш*баната работа какво е станало! Това си между мен и нея! Второ, не аз съм виновната тук. – казах на висок тон, обърнах се и излязох от къщата като затръшнах вратата. Не можех да продължавам този цирк повече.