След като се разходихме в парка, ядохме сладолед и се наслаждавах на веселата й чаровна усмивка се зачудих дали не мога да я задържа. Да й кажа какво чувствам, да я прибирам от училище, да прекарваме уикендите заедно, да я карам да се изчервява.
Нейното побутване ме извади от мислите ми.
- За какво мислиш?
Главата й беше на рамото ми, седяхме на една пейка и наблюдавахме езерото.
- Не знам, за теб.
- Какво за мен?
- Няма значение, време е да те прибера у дома.
Не беше доволна от отговора ми, но тромаво стана и тръгна с мен към колата.
- Е, ще се виждаме ... наоколо.
Стояхме пред входа на училището и не знаехме какво траябва да си кажем или направим.
- Не мисля, че ще мога да ви изпусна от погледа си, госпожице Блек.
- Само не прекалявай, Стайлс.
Тя взе чантата си, прибра кичур коса зад ухото си, срамежливо се усмихна и слезе от джипа ми. Бавно тръгна към училище и колкото повече се отдалечаваше толкова повече губех единствената светлина в живота си. Излязох от малката уличка и се запътих към дома си.
Гледна точка на Мо.
От почти седмица не бях идвала на училище, беше събота, но заради извънкласните дейности, една от моите най-добри приятелки беше тук. Нямаше друг човек на тази земя, който да може да ме изслуша и да ми помогне както тя. Ето я и нея - Абигейл Ръсел.
- Къде се губиш, Мо? Болна ли беше? Да не би да те отвлякоха?
Засмя се на собствената си шега, но погледа ми я накара да спре.
- Боже господи! Веднага започвай да разказваш.
И след като й разказах за моя черен, груб, но страшно привлекателен рицар, без подробностите от последната ни вечер заедно разбира се, тя стоеше с отворена уста и не вярваше на ушите си.
- Ще се видите ли отново?
- Не мога да повярвам, че след всичко, което ти казах за него, ти ми задаваш този въпрос.
- О, моля те Мо! Харесваш го, нали?
Не, разбира се. Е може би малко, всъщност по стечение на обстоятелствата моето "малко" беше станало изключително много.
- Да, но всъщност не съм сигурна, че ...
И тогава звънеца на малкото кафене звънна и той влезе вътре с цялата си прелест - Хари Стайлс.
- Ами, той е тук.
Тихо казах на приятелката си, докато той се приближаваше към нас. Тя се шокира първоначално, но после се овладя. Той дойде и седна при нас, искрящите му очи блестяха и за миг се изгубих в тях.
- Аби, това е Хари.
- Здравей, Хари!
Абигейл се усмихна злокобно и замахна с ръка към лицето му. Чу се силен ... плясък и аз затворих очи, въздъхвайки.
- За какво беше това, по дяволите? Тъкво се запознахме и ти ...
- Млъкни, тъпак такъв! Как смееш да отвличаш приятелката ми?
Двамата бяха се надвесили над масата и си крещяха лице в лице. Мислех си да се намеся, но това беше ужасен план. И двамата бяха прекалено обсебени от идеята, че са винаги прави. Затова просто докато продължаваха да си обменят обидни думи, аз станах от стола и излязох през вратата все едно са непознати. След около минута чух, че някой тича след мен, но не спрях докато нечии силни ръце не ме хванаха за рамото.
- Приключихте ли вече?
- Определено е ... ужасна? Как може това да е най-добрата ти приятелка?
***
След два часа в нас.
Обясних на нашите, че след като със Сара, по мое описание другата ми най-добра приятелка, за която те не знаят, сме излезли от клуба сме решили да се приберем пеша, но сме се объркали и така след четири дни приключения сме стигнали до училище.
- А телефона? Кредитната ти карта?
Когато попитаха това се стъписах за секунда след това десет минути обяснявах как са ни ограбили без да резберем още в клуба поради нашата разсеяност. Мама ме целуна по челото, а баща ми успокояващо ме погали по гърба преди да ме пратят в стаята ми да прекарам малко време насаме с Аби.
- Толкова е ... ужасен? Серизно ли това е момчето, което харесваш?
Засмях се, къде ли бях чувала това?
