Impossible

°ВТОРА ГЛАВА-част 2°

Тях ли? Кои тях? Очаквах да видя някой иззад рафта, но бяхме само аз и Джису. Погледнах с недоумение жената. Отвращението, което се четеше в тъмните ѝ очи, ме изуми. Тя изглеждаше направо
погнусена, дори ужасена, ако се съди по начина, по който стискаше устни и трепереше.

И гледаше право Джису.
После вдигна палавото момченце на ръце и избяга, оставяйки количката си насред коридора.

- Какво беше това? - обърнах се към Джису.

Тя се усмихна, но изглеждаше разстроена.

- Малък град. Хората тук са странни. Не им обръщай внимание. Както и да е, след всичкото разопаковане, а сега и пазаруване, сигурно си се отегчила до смърт. Няма по-досадна работа. Тия две неща направо могат да ги сложат като наказание в ада!Представяш ли си?Цяла вечност да разопаковаш кашони и да пазаруваш храна.

От безспирното дърдорене на Джису довърших покупките си ухилена. Обикновено такива хора ме изтощаваха на петата минута, но въодушевлението в очите ѝ и начинът, по който се клатеше напред - назад на токчетата си,бяха заразителни.

- Взе ли каквото ти трябва? - попитя тя - Аз съм почти готова. Всъщност влязох само за да те намеря, но ме притегли хладилникът със сладолед. Като ме хване, не пуска.

Разсмях се и огледах количката си.

- Да, мисля, че и аз приключих.

- Давай тогава. Да вървим към касата.

Докато чакахме на опашката, Джису продължи да бъбри и аз съвсем забравих за странния инцидент при щандовете за мляко. Казваше ми, че е крайно време в Питърсбърг да отворят и втори магазин за хранителни стоки, защото в този не продавали екологично чиста храна, пък ѝ трябвало екологично чисто пиле за ястието, което щяла да накара Джимин да ѝ сготви за вечеря. След няколко минути свикнах с бързото ѝ говорене и вече не се напрягах да следвам мисълта ѝ.

Не беше досадна бърборана, беше просто...жива. Надявах се да ми предаде малко от живеца си

Опашката пред касата се изниза по-бързо, отколкото в големите супермаркети. Когато излязохме навън, тя се спря до един нов фолксваген и отвори багажника.

- Готина кола - казах.

Явно разполагаха с пари или пък Кейти работеше.

-Влюбена съм в нея-отвърна тя и погали задния калник-Тя е моето бебче.
Започнах да разтоварвам количката на задната седалка на моята таратайка.
-Джени?
-Да?
Преметнах ключовете на колата около пръста си и вътрешно се помолих да ми предложи да се видим по-късно въпреки гадняра у тях.Мама кой знае докога щеше да спи.
-Искам да ти се извиня за брат ми.Като го знам какъв е,сигурно се е държал отвратително с теб.
Някак ми дожаля за нея,вероятно не ѝ е лесно да живее с такъв бастун.
-Ти нямаш никаква вина.
Тя зачопли нервно по ключодържателя и бавно вдигна очи да ме погледне.
-Всъщност той си пази територията,затова не обича непознати.
Като куче?Почти се засмях,но очите ѝ бяха широко отворени и тя,изглежда, наистина се опасяваше,че няма да ѝ простя.Кой знае колко пъти ѝ се беше налагало да де извинява заради брат си.
-Няма нищо.Може би просто не е бил в настроение.
-Може би.-усмихна се тя,но усмивката ѝ беше някак изкуствена.
-Наистина няма проблем.Не се притеснявай-казах.
-Благодаря ти!Виж,не смятам да вися непрекъснато на главата ти,кълна се-намигна ми тя,-но ще ми бъде приятни да се видим следобед.Имаш ли някакви планове?
-Всъщност мислех да се заема с обраслата цветна леха в двора.Искаш ли да ми помогнеш?Ще бъде забавно някой да ми прави компания.
-Супер!Само да оставя покупките вкъщи и идвам веднага-каза тя.-Никога не съм садила растения.Нямам търпение да пробвам!
Преди да попитам що за детство е имала ,след като не е посадила дори задължителното бобче,покълнато в памук,тя се метна на колата и вече излизаше от паркинга.Хвърлих последен поглед на покупките на задната седалка и отворих шофьорската врата.Тъкмо понечих да се кача в колата,когато ме обзе странното чувство,че някой ме наблюдава.
Огледах се наоколо,но единствения човек на паркинга беле един мъж с черен костюм и тъмни слънчеви очила,който се взираше в снимката на изчезналото момиче на едно табло за обяви отсреща.
Изглеждаше като изваден от "Мъже в черно".Липсвале му само устройството за изтриване на паметта и говорещото куче.Би било смешно само дето нищо в мъжа не беше забавно...Още по-малък пък фактът,че вече гледаше право в мен.