Impossible

°ЧЕТВЪРТА ГЛАВА-част 2°

- Значи единственият начин да си получиш ключовете е да ме заведеш да плуваме и да бъдеш любезен?

- Точно така. Виж как бързо схващаш.

Отново се разсмях.

- При това положение ще трябва да се простиш с ключовете.

- Защо? - попита той с неподправена изненада.

- Защото не възнамерявам никъде да ходя с теб - отвърнах.

- Нямаме избор.

- Не, ти нямаш избор. Аз имам. - Погледнах към затворената врата зад гърба си и се запитах дали майка ми не слухти отнякъде. - Моите ключове са си налице.

Джимин ме изгледа от главата до петите, а после каза с усмивка:

- Не искаш ли да излезеш да се поразходиш с мен?

- Не.

- Защо?

Наистина ли ми задаваше този въпрос?

- Първо, защото си кретен.

- Понякога мога да бъда, да - кимна той.

- И второ, защото не излизам с момчета, които са принудени от сестрите си да ме изведат. Не съм толкова отчаяна.

- Не си ли?

Побеснях. Пристъпих крачка напред и процедих през зъби:

- Махай се от верандата ми.

Той сякаш се поколеба дали да не го направи.

- Няма!

- Какво? - изстрелях ядосано. - Как така няма?

- Не мърдам оттук, докато не се съгласиш да дойдеш да плуваш с мен!

Имах чувството, че от ушите ми излиза пара.

- Добре. Стой си. Но имай предвид, че по-скоро бих гълтала ножове, отколкото да изляза с теб.

- Доста крайно звучи - разсмя се той.

- О, съвсем не е крайно, повярвай ми - отвърнах и тръгнах по стъпалата.

Джимин се извърна и ме хвана за глезена. Хватката му беше лека, а ръката му - невероятно топла. Сведох поглед към него и той ми се усмихна като някакъв невинен ангел.

- Ще седя тук ден и нощ. Ще опъна палатка на верандата ти, ако е нужно. И никъде няма да мръдна. Имаме цяла седмица пред себе си, котенце. Или ела с мен утре да приключим веднъж завинаги, или ще стоя на стълбите, докато не се съгласиш. Няма да можеш да излезеш от къщи.