Impossible

°ЧЕТВЪРТА ГЛАВА-част 1°

В понеделник не постнах нищо в блога си, защото в началото на седмицата обикновено пишех какви книги чета в момента, а точно в този момент не четях нищо. Вместо това реших да си измия колата. Имаше нужда, клетата. Ако беше будна, мама щеше да се зарадва, че съм навън в слънчевия летен ден, а не съм се затворила вкъщи пред лаптопа. Като се изключи работата в градината от време на време, общо взето, не излизах много на открито.

Небето беше ясно и във въздуха се носеше приятен аромат на мускус, примесен с мирис на борове. Започнах да чистя купето и се изумих колко химикалки и шноли за коса извадих отвътре. Сакът на задната седалка ми напомни, че след няколко седмици ще тръгна в новото училище, в което нямаше да познавам никого, а Джису щеше да е заобиколена с приятели, които Джимин вероятно одобряваше, а не с такива като мен, дето в представите му явно пласираха крек.

Донесох кофа и маркуч и сапунирах по-голямата част от колата, но когато дойде ред на покрива, единственото, което успях да направя, бе да се намокря до кости и да изпусна гъбата петнайсетина пъти. От която страна да се пресягах, пак не можех да стигна до средата.

Ругаейки, за пореден път се заех да чистя пясък, камънчета и трева от гъбата. Идеше ми да я метна в близката гора. Толкова се бях вбесила, че накрая я хвърлих в кофата и се отказах.

- Май имаш нужда от помощ.

Стреснах се. На няколко крачки от мен стоеше Джимин с ръце в джобовете на дънките му. Яркозелените му очи блестяха на слънцето.

Внезапната му поява ми изкара ума. Не го бях усетила да се приближава. Как, по дяволите, успяваше да се движи толкова тихо при този ръст?(Да кажем, че Джимин е бил висок😂😂. Някъде 1,80😂)И - о, чудо - носеше фланелка! Не знаех да се радвам ли, или да съжалявам. Адски беше готин, мамка му. Стига да не остваряше устата. Опитах се да се абстрахирам от вида му и се приготвих за неизбежната вербална хватка.

Не можеше да се каже, че се усмихва, но този път не изглеждаше така, сякаш иска да ме убие. На лицето му се четеше, ако не друго, то поне някакво примирение. Вероятно придобивах такова изражение, когато не можех да оценя високо книга, която всъщност ми е харесала.

- Като те гледам, май ти идва да я запратиш някъде - каза той и посочи с лакът към гъбата, която плуваше в кофата. - Реших да сторя едно добро дело днес и да се намеся, преди някоя невинна гъба да е платила с живота си.