My Alpha 2: Blood Moon (ВРЕМЕННО СПРЯНА)

Chapter 6 "I need you."

- Знаеш ли... животът е кучка. И аз просто отдавна съм се примирил с тази мисъл - каза той.
Тя седна на дивана.
- Ето. Пак го правиш.
- Кое?
- Онова нещо със "защитното стъкло", за което ти обясних.
- Права си. И какво? Няма да се променя! Не мога да се променя, Ема! Такъв съм и не искам да съм по-добре или по-зле! Искам да съм това, което съм сега - каза ядосано той и понечи да си тръгва, но тя го пресрещна на прага.
- Не само ти ги знаеш тези номера - засмя се тя и го погледна в очите.
Той я гледаше и стискаше зъби, което правеше челюстта му да изглежда по-изпъкнала, пък и изглеждаше доста по-секси.
След няколкосекундно мълчание той започна:
- Защо винаги има драма, Ема... Защо има болка? Ако се оставя просто така... болката... тя ще ме погълне. Няма да оцелея. Няма да се оставя на емоциите да ме пречупят.
Очите му се насълзиха при последното изречение.
- Ето, че и прочутият Дейвид Уейн, най-накрая изпита нещо.
- То ще ме убие, Ем. Ти не разбираш... - потече му една сълза. Но без глас. - Всичко онова, което сторих, хората, които убих, войната... О, Боже, Ем... аз... - рече той и му потекоха сълзите.
Тя се почувства гадно и го прегърна. Той не беше чувствал истинска топлина... такова мило сърце... просто... не беше в негов стил.
- Всичко е наред - каза тя и го погали по главата.
Той внезапно я прегърна силно. Тя се почувства в безопастност. Беше й накак си... уютно.
Отдръпна се от нея и я погледна.
- Трябваш ми.
- Винаги ще съм до теб - каза тя и се усмихна.
-Хайде... стана късно... аз... ще си ходя - каза Дейв.
- Не... ъммм.... ако искаш... остани..? - усмихна се тя.
- Разбира се - каза той.
Те се качиха горе в стаята на Ема. Тя легна. Той седеше на стола до нея. Неусетно бе заспала, а той се взираше в невинноста на чистото й лице. Прокара пръст по бузата й и прошепна много тихо:
- Влюбих се в теб...
След което изчезна.
Тя отвори очи и се усмихна, след което пак заспа.
*
*
*
- Ставай! Бързо, Ема! - развика се Дейвид развивайки момичето.
- Какво, по...? - започна тя сънливо.
- Коста знае, че си жива!
- Какво!? Как? - изправи се внезапно от леглото си тя.
- Разнесъл се слух сред вещиците и той пратил някой си на име Шон да те следи - каза той.
- Трабва да тренирам... Дейвид, аз... аз не съм готова... не мога... не мога да се справя..! Няма начин... просто...
Той седна до нея и сложи пръста си на устата й.
- Можеш. Вярвам в теб.. - каза и махна пръста си.
Тя поклати самоуверено глава и стана.
Не след дълго се намираха в къщата на братята. Дейвид и Ема стояха един срещу друг и се гледаха.
- Трябва да си ловка, бърза и безмилостна - каза той.
- Добре... - рече тя.
- Дори и към мен.
- Моля?
- Искам да изтръгнеш сърцето ми.
- Не! Няма начин! - възкликна тя.
- Ако не можеш да убиеш мен, ще се смилиш и над него - намигна й той.
Допреди ден искаше да го убие безмилостно, а сега... сякаш нещо я спираше.
- Няма да се смилявам над никой! - каза убедително тя.
- Тогава... давай... убий ме. И без това ще умра.
Тя се напрегна. Оглеждаше се и започна да диша тежко. Не знаеше какво да направи. Затова посегна към шишето с вода, но Дейв я изпревари и докоснаха ръцете си. Пак изпитаха онова претръпнало чувство.
- Убий ме - рече той.
- Не мога... - прошепна тя.
- Не можеш... - започна той и се доближи максимално близо до нея - или не искаш..?
Тя започна да диша тежко и не след дълго се отдръпна и избяга.

--------
Знам, знам... главата е много къса. Не съм правила по-къса глава в живота си, но каквото такова. Как е? Добре ли се развива? Да я продължавам ли?
--------
623 words.