My Alpha 2: Blood Moon (ВРЕМЕННО СПРЯНА)

Chapter 8 "Run, run"

Г.т.н. Неутрална
*в дома на братята Уейн*
Ема захвърли вече трети дървен кол по секцията. Опитваше се да уцели Ерик.
- Не става! - извика тя.
- Ще се получи - успокои я той.
- Трябва да му изкарам сърцето!
- Ще го изкараш.
- Отивам си... - рече тя и тръгна.
Прибра се и се изкъпа, защото беше потна. Тръшна се уморено на леглото. Очите й започнаха да се притварят, когато внезапно накакъв камък строши прозореца й. Тя стана стреснато и отиде да вземе камъка. На него имаше писмо. Отвори го и започна да чете наум:
"Скъпа, Емили,
Очаквам този ден от 133 години. Аз съм Коста - най-големият ти враг, както и най-старият вампир на планетата. Ако братята Уейн не са те уведомили още - ще се бием. Днес, в 22:00ч., в гората. Ще ме намериш.
С много омраза: Коста."

Тя прехапа устни и погледна предпазливо през прозореца. Нямаше никой. Ема се облече и събра стъклата от пода. Пак започна да тренира. Хвърляше ножове, колове, удряше боксова круша, стреляше с пистолет (с дървени куршуми) по кукла, бягаше с предпядствия и накрая вадеше малките кутийки от куклите, с които "говорят". Неусетно се смрачи. Тя се притесняваше много. Изпи си чая от глог, навлече коженото си яке, обу удобни маратонки и излезе. Вървеше с бавни и тежки крачки, докато най-накрая не стигна. Нещо я водеше към някакво малко хълмче с огромна поляна около него. Луната се извисяваше над чарен мъжки силует. Тя пристъпи и го видя. Изглеждаше като човек, не беше изрод, както очакваше. Никой не знаеше, че днес е битката. Тя не бе казала на никой. Единствено на дневника си.
- Здравей, Ема - приветства я той с груб мъжки глас. Коварна усмивка се появи на лицето му. - Чао, Ема.
След думите си мигновенно я нападна. Тя започна да тича. Бягаше из огромната поляна, а той след нея. Докато бягаше, тя извади пистолета с дървените куршуми и се обърна назад. Прицели се и започна да стреля многократно. Това й даде преднина. Когато патроните свършиха, тя побягна из гората. Скри се зад един огромен камък и напълни пистолета с куршуми, след което просто зачака задъхано. Дрехите й се изцапаха от почвата. Чу се счупване на клонка.
- Излез, излез, където и да си! - провикна се Коста.
Сълзите й се стекоха по лицето. Не можеше, а и не искаше да е тук. Искаше да си е вкъщи под завивките.
Тя се надигна малко и погледна през камъка. Видя нечии крака пред лицето си и се шокира, от което не помръдна. Знаеше, на кой са тези крака. Изправи бавно главата си, за да провери и се изпищя.
- А-а-а-а-а! - най-силният вик, който се бе изтръгвал от гърлото й някога.
Той се усмихна и й счупи врата. Тялото й, безжизнено, падна в студената пръст.
Тя загуби.

Г.т.н. Ема
Притворих очи. Врата адски ме болеше. Намирах се под земята, заобиколена от трупове. Мамка му! Той ме уби! Сега съм... хибрид..? Дейвид бе помислил за всичко. Дал ми е кръвта си, за да имам втори шанс да го убия. Изправих се уверено и се огледах. Не бях виждала толкова много трупове в живота си! Успях да се имъкна от ужасната "тъмница" и тръгнах да бягам. Не знаех къде отивам, инстинктът ме водеше. Просто бягах, нанякъде, докато не стигнах до шосето, където онзи боклук си придаваше важностите. Обрърна се към мен.
- Аз... Убих те! - рече той, като сбръчка вежди.
- Запознай се с първородния хибрид, кучко! - изръмжах аз и със скоростта на светлината стигнах до него и буквално му бръкнах в гръдния кош. Държах му сърцето и му казах: - Здрасти, Коста. - После се усмихнах злокобно. - Чао, Коста. - И му извадих сърцето.
Тялото му се сгрумоляса на студения асфалт.
Заваля много едър дъжд. Усмихнах се и взех тялото му. Занесох го в полагаемото "подземие", в което ме бе хвърлит той и го изхвърлих като боклук. След това отидох при Керълайн. Усетих нещо да се стича от носа ми и останових, че това е кръв. Бързо я избърсах и почуках на вратата. Тя ми отвори.
- Убих го - казах аз гледайки в земята.
- Какво!? - ококори се тя.
Аз се разплаках.
- Какво се случи, Ема!?
- Ами... той ме уби.. но се съживих. И го довърших.
- Пи ли кръв? - попита тя.
- Не..
Тя бързо ми подаде две банки с кръв. Аз ги отворих и ги изгълтах ужасно бързо. После ги захвърлих на земята. Изведнъж почувствах ужасно главоболие и паднах на земята. Беше ужасно! Виках, като на умирачка. Беше наистина болезнено. Керълайн изведнъж излезе от тях и клекна до мен.
- Какво става!? Ема! Какво става!?!? - викаше ми тя, но аз го чувах само, като шепот.
- Боли!!! - извиках се аз.
- Дейвид... - прошепна тя и ме занесе в колата си.
За няма и пет минути стигнахме до къщата на Уейн. Когато влязох, видях Дейвид лежащ на пода. Безжизнен. Както той каза. Сълзите ми потекоха и аз бързо паднах на колене до тялото му. Плачех толкова силно... пак ми потече кръв от носа, но този пък я оствих да се стича. Устните ми се напълниха с кръв и го целунах нежно. Имах чувството, че сърцето ми ще се скъса. Нададох силен вик на тъга. Душата ми се раздираше. Керълайн стоеше и ме гледаше. Очите й се напълниха със сълзи.
- Дейвид! Събуди се, моля те... - виках аз блъскайки по безжизнените му гърди.
Започнах да вия силно и накрая легнах до тялото му, плачейки. Облегнах глава на гърдите му и сложих ръката си до главата. Свих се на топка и заплаках.
Керълайн само ме наблюдаваше. Внезапно и Корнелия нахлу в стаята.
- Какво е... - изведнъж дъха й секна. - О, Боже..!
Те двете се прегърнаха.
А аз просто лежах до тялото на Дейвид и плачех. Не можех да се сдържа.
Това е.
Той е мъртъв.

-----
Здравейте! Амиии, а това е новата глава. Какво мислите, че ще стане? Дали Дейвид ще се "възвърне от мъртвите" или ще си остане мъртъв? Очаквайте епично продължение ;).
-----

969 words.