Флориан бе обзет от паника и смут, когато Мелани нелогично се бе хвърлила от колата, без много да му мисли, веднага щом момчето бе отказало да се върнат обратно във вилата. Всичко се бе случило бързо и хаотично, само за няколко секунди. Колата не се бе спряла да се движи, напротив увеличаваше постепенно скоростта си, преди Мелани да отвори вратата.
Сега тялото й лежеше на 100 метра далеч, безучастно. Флориан излезе от колата и насочи шокираният си поглед в посока към лежащото на земята, момиче. Косата й бе разпиляна, като се стараеше да прикрие раните й по лицето. Флориан забърза крачките си и клекна до бездвижното тялото. Ръцете му трепереха, дори не можеше да контролира собствените си движения, инстинктивно бе обгърнал момичето и бе положил главата й, нежно внимавайки, върху коленете си, които също не спираха да трепкат продължително. Отмести няколко косъма от лицето, разкривайки бледият й лик. Прокара ръка по веднага посинелите рани под дясното око и по брадичката й. Имаше кръв, стичащ се тъмно от носа й и охлузвания по тялото. Момичето бавно отвори очите си и вълна на успокоение премина през тялото на Флориан, поне малко отпускайки го. Мъгливият й поглед първо се заби в светлосиньото, утринно небе, което противно на настроението на Мелани бе свежо и красиво, както никога до сега.
Флориан тихо изстена и поклати глава.
- Ти, глупаво момиче. Каква беше проклетата ти цел ? – почти прошепна той и се загледа в очите й, докато те премигваха объркано.
- Мислех, че ще умра. – каза и облиза пресъхналите си устни Мелани.
- Ти не искаш да умираш, искаш да бъдеш спасена. – отговори той. Когато видя, че тя няма да му отвърне по същият начин, той се опита лековито да я надигне.
- Хайде, Мел.
- Кажи ми, че се връщаме във вилата. – гласа на Мелани прозвуча решително. – Кажи го, в противен случай няма да дойде никъде с теб. Ще лежа тук, преструвайки се на мъртва. – последните думи излязоха под вида на шега от устните й, но Флориан знаеше, че тя не се шегува.
- Добре, добре. Просто влез в шибаната кола !
Флориан прокара нервно пръсти през разрошената си коса и тръгна към колата, надявайки се да бъде последван от Мелани, която деликатно бе отблъснала ръката му, когато той си я бе протегнал, за да й помогне. Това държание, макар и миловидно, не се бе харесало на момчето. Мелани се изправи сама, огледа ръцете и тялото си, изсъска веднъж, два пъти, когато усети силни болки около корема и главата си. Прегърна стомахът си, полагайки потиснато ръце от двете му страни и последва Флориан, както се бе очаквало. Краката, ръцете..цялото тяло я болеше. Чувстваше се така, сякаш в продължение на двайсет и четири часа й бяха забивали спринцовки по кожата. Мислеше единствено затова какво в този момент се случваше в къщата. Задаваше си различни въпроси, на които дори сама не можеше да отговори. А след това в мислите й неудържимо нахлуваха представи, кои от кои по-ужасни.
