Stalker

2.4

                         💫Дейв 💫

Моментът,в който ме въведоха в стаята за свиждане и на стола видях Елизабет беше най-разтърсващия в живота ми.Винаги до сега съм си мислил,че смъртта на сестра ми беше изкарала най-лошото от мен,но съм се лъгал.Да,тогава ме болеше.Да,още ме боли,но няма нищо общо с болката,която изпитах,когато Лиз прикова очите си в мен.Осъдителни,наранени,тъжни,далечни,чужди.Исках да падна на колене и да се моля да ми повярва.Исках да се разрева квто пълен мухльо и да я моля и моля,докато не повярва,че съм невинен.Но,вместо това заех мястото срещу нея и я изгледах с цялото хладнокръвие,на което бях способен.Една огромна част от мен,тази част,която я обичаше и беше жестоко обидена,за това,че не ми повярва,за това,че не само се усъмни в мен,ами ме вкара в тая скапана дупка.

-Изглеждаш...добре.-каза студено тя.-Не приличаш на някой,който се самоизяжда от вина.

Така ли щеше да се държи?Като пълна кучка!Това не беше моята Елизабе.Това беше Елизабет,която ме осъди,без да и мигне окото.Елизабет,която пет пари не даваше за мен.Новата Елизабет.

-Ти също изглеждаш добре.-казах,имитирайки тона и.-Не приличаш на някой,чието гадже се е оказало фанатизиран преследвач.

-Виждам,че си същия задник.

-Ти пък си станала сто процентова кучка.

-Не съм дошла да си хвърляме обиди в лицето,въпреки че изглежда доста примамливо.-стисна устни и впи погледа си в моя.

А,защо беше дошла.Сложих ръцете си с белезниците на масата и се наклоних към нея.Исках да я изпитам.Исках да видя дали тази привидно безстрашна,студена омраза беше истинска.Тя едва забележимо трепна и се дръпна назад,облягайки се на стола си.Ясно.Беше я страх.По дяволите!Беше я страх от мен.

В следващия момент надзирателят ме хвана за раменете и ме притисна към собствения ми стол.Засмях се,единствено,за да не се разцивря.

-Нямаш право да се доближаваш толкова до нея.-каза предупредително полицаят.-Иначе времето ще изтече доста по-бързо от предвиденото.

-Добре.-изсъсках на него.-Защо си дошла?

-Защото обещах на баща ти.

-Добре.Изпълни си обещанието.Можеш да си ходиш.-изръмжах.Не можех да понеса мисълта,че е тук само,за да угоди на болните желания на баща ми.-Не изгарям от желание да те виждам.Като гледам ,ти също.

Болеше ме.Исках да ме върнат в скапаната килия,за да не я гледам.Ръцете ме боляха от стискане да ги задържа,за да не я докоснат.Челюстта ме болеше от напрежението,което изпитвах в цялото си тяло.Мозъкът ми изгаряше при мисълта,че онзи ненормалник е навън и абсолютно нищо не го дели от нея.Няма кой да я защити,защото сега всички си мислят,че преследвача е в затвора.

-Знаеш ли защо съм тук...Не е само,заради баща ти.-започна тя.-Тези дни мислих много.Тук съм,заради теб и най-вече заради себе си.Исках да видя дали съм го преживяла,дали мога да се изправя пред най-голямото чудовище в живота си.И,ето,явно мога.

Това ли бях за нея?Чудовище?Кошмар?Когато изляза от тук щях да намеря скапания преследвач и да му причиня такива неща,че да не иска да се е раждал.Той ми отне живота,отне ми момичето,отне ми любовта.Отне ми всичко.На нея също.

-Това ли съм за теб?Наистина ли,Лиз?Още от първия ден,в който ме видя знаеше,че ще ти навлека неприятности.-казах и се усмихнах леко с носталгия към отминалите дни.-И,въпреки всичко остана.Аз бях прецакан алкохолик с неясно и гадно минало,ти беше възстановяваща се развалина с гадно минало.И какво стана?Решихме да се изграждаме отново взаимно.-в очите и най-накрая проблесна някакво чувство,което ми вдъхна надежда,че мога да си върна старата Елизабет.-А,вместо това се разрушихме напълно.Аз ти изневерявах,ти се напиваше,аз правех глупосст след глупост и накрая ти загуби доверието си в мен.До такава степен спря да ми вярваш,че допусна да повярваш на тях.И какъв е крайния резултат от нашето познанство?Аз съм зад решетките,а ти си станала напълно безчувствена.Знаеш ли,кое е най-тъпото.Аз те обичам,въпреки факта,че ме осъди.


-Обичаш ме?!-онова чувство,което бях предизвикал изгасна и от него не остана и следа.-Обичаш ме?!-тя се изсмя злобно и безрадостно.-Не ми говори за любов!Не смей да ми говориш за любов!Защото аз си погубих дните заради теб,нощем не спя заради теб.А,ти,Дейв?Нощем,когато останеш сам,нещо пристяга ли те в гърдите?Боли ли те вляво?Тежи ли ти?В малките часове,когато не можеш да заспиш и гледаш тавана ,как се чувстваш?Когато слушаш същите,скапани,тъжни песни,опитвайки се да излееш цялата болка,която се е напластила в тялото ти,какво правиш?Знаеш ли,какво е да те боли и да не можеш да изплачеш мъката си?Знаеш ли ,какво е никой да не те разбира?Да си заобиколен от хора,а да си сам като куче?Знаеш ли,какво е сълзите да потекът за част от секундата и да пресъхнат очите ти след това за месеци напред?Знаеш ли,какво е да те боли?Изпитвал ли си такава душевна болка,че да изкривява чертите на лицето ти?Усещал ли си,че се разпадаш?Така че за обич не ми говори!Ти,не знаеш какво е да обичаш!По-добре ме убий и хвърли тялото ми някъде,отколкото да ме подлагаш на тази болка.Веднъж,само веднъж как не успя да превъзмогнеш себе си,заради мен?Само веднъж,Дейв.Един,единствен път...Боли ме,да,много ме боли.Имам чувството,че си съдрал душата ми,че си стъпкал цялото ми достойнство и си пробол сърцето ми хиляди пъти.Вече сълзи не ми останаха!Попилях ги всичките по теб.Нерви не ми останаха.Сънищата ми се превърнаха в кошмари!Дните ми се превърнаха в Ад.Животът ми,той напълно приключи.Свърши,край!Когато те срещнах знаех,че всичко ще е катастрофа.Знаех,че няма да ми донесеш нищо добро.Колко наивна съм била!Представяла съм си катастрофа,а то се оказа Апокалипсис.Мислех си,че ще ми донесеш наприятности,а ти ме разрушихте.Никога не бях обичала.Позволих си да обикна теб.Отблагодари ми се повече от невероятно.Така,че не ми говори колко безчувствена съм станала!Всичко е само и единствено,заради теб!

Все едно ме застреля.Всичко,което каза се изля от нея като безкраен поток от думи,чувства и мисли,които са я задушавали през тези два месеца.Всичко беше пропито с чиста омраза към мен и някаква забравена,далечна любов.А,аз бях абсолютно невинен.Тя ме мразеше за неща,които не съм и причинил.Мразеше ме,защото ме смяташе за някой друг.

-Лиз...-започнах,незнаейки какво да кажа.-...Когато дойде деня,в който истината излезе наяве,защото такъв ден ще има.Може да е след седмица,месец,година или десет.Може да е след 50 години...Не знам...Ще си спомниш начина,по който се отнесе с мен,начина,по който се отнасяш с мен в момента и отново няма да можеш да си намериш място от мъка.Защото те познавам и знам,че когато разбереш какво ми причиняваш,без да нямам капка вина ще се самосъсипеш от вина.Но,мен няма да ме има.Няма да се бутам някъде,където ме мразят и където не ме искат.Мисля,че приключихме.Завинаги.Не идвай повече.

Стиснах челюст за последен път и я погледнах за последен път,за да запомня чертите на лицето и тялото и.За да запомня нея.Изправих се и се запътих към надзирателя.Не се обърнах повече назад,докато вратата не хлопна зад гърба ми.Това беше краят на историята ми с Елизабет.

***********
Хейоо
Очаквахте ли толкова емоция и чувства в тази глава?
Моля не ме псувайте и не ми се карайте много в комемтарите,заради дългото ми отсъствие.
Обичам ви 💓