Трудна съм. Трудна за разбиране, за обичане, за обладаване. Постоянно го ядосвам, но не мога да реагирам по друг начин на интимността. Не е виновен той, нито пък аз. Всичко е прекрасно. Ласките му ме побъркват. Личи си, че ме гледа с любовна искрица в очите си. Личи си, че обича само мен.
Не мога да го направя. Страх ме е. Ще се подиграе с тялото ми и ще ме изостави както всеки друг. Ще се възползва от мен и повече няма да чуя за него. Не мога повече. Трябва да избягам веднага! Глупости...Как ще си тръгна? Та аз го обичам. Не искам да тръгвам.
Не мога да се контролирам. Ако отново се случи това, какво ще правя? Няма да го понеса. Това ще е последният пирон в ковчега ми. Направи ли го, се самоубивам! Не мога повече да търпя всичко това.
Сълзите започнаха да капят като водопад и нищо не може да ме успокои. Не отново. Писна ми от това. Сега ще ме сметне за луда и ще ме изостави. Знаех си. О, не! Гледа ме. Изложих се. Сега само изчаквам да ми се развика и си тръгвам.
Защо се ядоса? Боже, какво направих. Не мога да дишам, не мога да кажа нищо. Не чувствам нищо. Толкова много боли, че го чувствам като нищо. Как ми се иска да съм мъртва сега и да не отговарям на въпросите му...Сякаш му пука. Добра актьорска игра...само и само да спи с мен.
"Не мога да повярвам, че си мислиш, че ще се възползвам от теб! Не ми говори повече!"
Толкова съм глупава...Нараних го. Но той продължава да ме гледа и да блъска от ярост по стената.
"Сърдиш ли ми се?"-питам аз.
Отговарът е отрицателен. Но какво по дяволите?! Не ми се сърди. Наистина ли ме обича...Не мога да повярвам.
Сега ме прегръща и ми гали косата...Усещам как дишането ми се успокоява, как си възвръщам самообладанието. Чувствам се обичана, чувствам се на сигурно място.
"Няма ли да ме изоставиш?"
"НИКОГА" - прошепна Фор преди да ме целуне.
От този момент започнах да искам да живея.
Кога ще ме изоставиш, Фор?
