The Heartbreakers

Девета глава

Не очаквах обаждане. Всъщност замалко да забравя телефона си на кухненската маса, когато тръгнахме за болницата.

Беше минала седмица от приключението ми в Чикаго, цели седем дни, откакто с Оливър се сбогувахме. Татко си взе отпуск и прекарвахме повечето време свити на дивана в дневната, където гледахме стари филми, или седяхме в кухнята и играехме на карти. На рождения ни ден си направихме пикник в един парк наблизо и гледахме фойерверките за Четвърти юли. Е, не беше като на плажа в Северна Каролина, но пак беше хубаво.

Тогава Кара се върна в болницата, за да продължи лечението си, а моят живот отново се върна към скучната рутина, отпреди да се сблъскам с най-известната момчешка група в света.

Или поне аз така си мислех.

Днес тръгнах за болницата сама - Дрю беше в Минеаполис, за да се запише за семестъра. Кара задряма малко преди новините, но аз не смених канала. Започнах да преглеждам една от книгите, които мама беше взела от библиотеката за нея, и наострих уши. Една малка частица от мен искаше да чуе нещо за „Хартбрейкърс" и Оливър.

Бях решила да не му се обаждам. Не че не исках, исках, но знаех, че нищо няма да излезе между нас. Той беше прочут музикант, а аз бях съвсем обикновена и скучна Стела. Бях получила своята нощ на Пепеляшка и не исках да съсипвам магията ѝ с разочарование. Като не му се обаждах, образно казано, аз затварях вратата пред Оливър Пери.

Но не се получаваше. Колкото и да се опитвах, не можех да спра да мисля за него и как се почувствах, когато ме целуна.

Когато телефонът ми иззвъня, книгата изхвърча от ръцете ми и падна на пода с пърхане на страници.

- Ало? - отвърнах тихо, защото не исках да събудя Кара. Хвърлих чантата си на креслото, за да разбере, че още съм тук, ако се събуди, и излязох от стаята, внимателно затваряйки вратата след себе си.

- Стела Самюълс ли е? - попита някакъв мъж.

- На телефона. - Болницата имаше фоайе за близките на пациентите и аз седнах на един протрит диван. С Дрю и Кара прекарвахме повече време тук, отколкото в нашата дневна.

- Скъпа! - възкликна мъжът и аз отдръпнах телефона от ухото си, за да не ме проглуши. - Толкова се радвам, че най-после говоря с теб.