Kiss me || Bg story

Розовото дърво??

30 декември

Оставих телефона си. Беше време. Трябваше да се оправя и да тръгвам, а все още даже не знаех от къде да започна. Искаше ми се да съм перфектна. Щеше да ми каже. Щеше да ми каже нещо, което искам да знам от толкова време, а съответно дали изпитва нещо към мен. Защо, за Бога, не може да ми го напише, а трябва да се изчервявам пред него. Мамка му. Добре, Сара, вече минава девет и половина, ще закъснееш. Извадих черен клин и най-любимата си блуза. Оправих косата си за двадесетти път, макар и навън да духаше, като че ли, сибирски вятър. Излязох от вкъщи, преговорих си наум дали съм взела всичко необходимо и започнах да вървя нервно към гарата. Имаше десет минути до тръгването на влака, а аз живея на другия край на града. Ще го изпусна! Какъв късмет само!

*5 минути по-късно*

Добре, след спринтирането ми из града и това, че почти ме блъснаха две коли, тук съм. Взех си билет от пълния мъж на касата и се отправих към влака. Настаних се в едно от предните купета и зачаках да тръгнем. Извадих телефона си чак сега. Нетипично за мен. Попринцип не го изоставям и за пет секунди. Беше ми написал няколко съобщения, имах две пропуснати обаждания, отново от него. Не исках да знам какво ми пише или какво иска да ми каже, ще го видя след половин час и тогава ще разбера. Страх ме е от това, което ми предстои да чуя.

Влакът бавно започна да се движи. Излезе от града и като че ли с минаването на табелата за края на града забърза ход. Тревата, дърветата, всичко навън беше кафяво, сивкаво и студено. Една гара, втора, трета, стигнахме неговата. Затаих дъх и зачаках. Гледах към вратата. Стана ми студено. После топло и пак студено. Едри капки студена пот се появиха по челото ми. Притеснявах се. Много. И, ето го. Появи се. Видях го. Той също ме видя. Запъти се към мен. Седна на мястото до моето. Не обели и дума. Само ми се усмихна. Бях нетърпелива, изгарях от желание да знам какво изпитва той. Още съжалявах за признанието, което макар и неволно направих. Не трябваше да знае. А сега аз ще разбера какво изпитва той.

-Ще ми кажеш ли вече, каквото не ми казваш??- не издържах. Любопитството ми беше по-силно и от срама и нервите.

-Не- просто отговори той и ми се усмихна,- ще чакаш.

-Харесва ти да ме дразниш, нали?

-Да, да така е.

-А кога тогава смяташ да ми кажеш щом не сега?? Все пак ми обеща.