Kiss me || Bg story

Най-правилният начин, по който да ме накара да млъкна...

*Седмица по-късно*

Ваканцията свърши. Отново трябва да се върна към монотонното ежедневие. Домашни и уроци, които така и така няма да науча. Поне ще го виждам по-често. Нали??
Понеделник. Нова седмица. Нов месец. Нова година. Ново аз. Да бе да. Изтъркани думи. Всичко ще си е същото. С изключение, че имам някого до себе си. Дерек. Вече седмица всичко върви перфектно. Да се надяваме, че ще продължи по същия начин...
Часовете минават без да ги усетя, а него не го виждам. В кородора се разминавам със стотици лица, но нито едно не е неговото. А, ето го. Не, не, не е той. Не може да е той. Защо гали косата на ТАЗИ? Не моята! Нейната! Прибрах се веднага в класната си стая. Седнах на последния чин. Сложих слушалките си и се оставих на музиката. Исках да се потопя в нея, а тя от своя страна да ме удави.
Макар и предишните часове да минаваха бързо, тези дори не ги усещах. Не чувах учителите, нито приятелите си. Никого. Не исках да чувам и виждам никого.
Часовете свършиха. Чувам стъпки зад себе си. Забързвам ход, но стъпките ме догонват. Някой хваща ръката ми. Обръщам се. Дерек. Не искам да го гледам. Не искам да го чувам. Опитвам се да освободя ръката си, но е много по-силен от мен. Затяга хватката си и опитите ми окончателно се обезсмислят. Сопнато го питам какво иска.
-Какво ти има?? Цял ден не съм те видял и веднъж.
-Аз теб те видях. С Джесика. В косата й имаше нещо нали? И ти, като добър човек, го махаше, нали?
-Какво? Не, Сара, виж. Определено не е това, което си мислиш, че е. Пресилваш нещата. Не беше нищо.
-Да, добре. Щом не беше нищо защо го правеше??
-Пак ти казвам, не беше нищо. Не си вкарвай излишни филми в главата.
-Не са излишни филми, не си измислям и не преигравам. Знаеш, че ревнувам. Много.
-Прекалено много.
-Не аз съм виновна. Ти ми даваш поводи да ревнувам.
-Не е така. Не мога да говоря дори с момиче, така ли?
-Не е там работата. Разбира се, че можеш. Не мога да ти забранявам да комуникираш с когото и да било.
-Ами тогава за какво спорим?
-Спорим за това, че ръката ти беше в косата на Джесика. Джесика!
-И какво от това?
-Имал си чувства към нея... Страх ме е да не се върнат...
-Няма да се върнат, защото вече не съществуват. Приеми го. Аз съм с теб. Обичам теб. Не Джесика. Не което и да било друго момиче. Теб.
-Но....
-Няма но, щом го казвам значи е така и точка.- наведе се към мен, хвана лицето ми и го повдигна нагоре. Целуна ме. Или по-точно намери най-правилния начин, по който да ме накара да млъкна. Отдръпнах се. Исках да продължа да споря, но целият ми речник изчезна. Изпари се и не знаех как да си кажа името дори.
Гледаше ме странно, изненадано и учудено. Не разбираше защо се отдръпнах, къде гледах, какво мислех и какво се опитвам да кажа. Едновременно му бях сърдита, бясна и разгневена, но имаше нещо, нещо, което гасеше този огън от негативни емоции. Нещо, което не можех да обясня. Или не исках.
-Обичам те...-изплъзна се тихичко от устата му. Не исках да вярвам на тези думи. Не пак. Не и след вече преживяното.
-Аз също те обичам.- казах. Но някак безчувствено. Като че ли не го мислех. Просто бях принудена да изрека думите. Не бях сигурна. Отново.
Побързах и избутах тези мисли в най-далечното и мрачно ъгълче на главата си, защото не исках да си развалям още повече деня.
-Както и да е, трябва да тръгвам.- приближих се към него, сложих ръцете си на раменето му, повдигнах се на пръсти и го целунах. Отдръпнах се. Погледнах го. Обърнах се и се отдалечих.

*след половин час*

Прибрах се вкъщи. Събух обувките си, хвърлих раницата и се хвърлих върху леглото. Бях заспала, когато неприятният звук от телефонно повикване ме разбуди. Майка ми. Не ми се говореше. Изключих звука и се опитах да заспя отново. Не се получи. Шибано. Взех телефона си и започнах да разглеждам социалните си мрежи. Имах няколко съобщения от Дерек. Не ми се разговаряше и с него. Мелани, една от най-добрите ми прятелки, ми беше писала. Реших да отговоря на нея. Нещо свързано с училище. Нещо за домашнота по математика и това по английски. Все скучни неща. Написах няколко реда и хвърлих телефона настрани. Нуждаех се от почивка. Далеч от интернет. Далеч от Дерек. Далеч от всичките си приятели. От родителите ми. От всичко и всички.
Зареях поглед някъде в тавана. В нищото. В някаква невидима за околните, но видима за мен, точка. Мислех за последната седмица. Мрачните мисли се завръщаха отново. Дали мога да му вярвам. Ами ако не е искрен. Ще ме нарани ли? Дали и той си играе и се подиграва с чувствата ми? Дали е като останалите? А дали е възможно...да е различен? Не, Сара стига. Не мисли за това. Няма смисъл. Просто си затвори очите. Опитай още веднъж. Брой овце. Брой кози. Патки. Говеда. Прасета. Нещо. Просто нещо, за да заспиш най-сетне...

Амии с мнооого голямо забавяне, но ето я и новата глава. Няма да се оправдавам с изтърканите лъжи, че имах много за учене или че нямах време. Нямах муза и ме мързеше да седна и да напиша нещо, когато ми идваха идеи. Но, за да се реванширам, ще опитам да кача още една или две глави тази вечер или утре.

Кажете ми какво мислите. Харесва ли ви за сега? Да променя ли нещо? В героите? В стила на писане? И като цяло? Също така, бих се радвала ако гласувате!!❤❤