Closer To Heaven (H.S.Bulgarian Fanfiction)

Chapter Twenty Part Three 4862 думи

Part three
Ейвъри огледа тежкия куршум и отключи механизма за шишпчетата и те изкочиха. Хората на чичо й бяха открили, че въпросните шишчета са напоени с някакъв вид силен опиат.
- Вадех подобни, когато бяхме на практика в Басра. – каза замислено момичето като оглеждаше парчето метал. Миналата година имаха избор дали да отидат на помощ при жертвите в Басра или в Сирия и тя избра Басра, въпреки, че майка й я предупреди изрично да не отива.
- Отишла си след като ти забраних? – попита Ейвилин и тя само се усмихна. – Ейвъри! Казах ти че е опасно. Защо не ме слушаш?
- Както виждаш съм жива и здрава, а и помогнах на толкова много хора. – каза и майка й поклати глава.
- Е хубаво е да се знае, че поне някой от нас знае как да вади тези неща. Когато след казармата реших да продължа и ни изпратиха в Дахук ме простреляха с такова нещо, боли страшно много и раната зараства трудно защото направо откъсват парченца плът, но има и друг вид, който при неправилен опит за вадене се забива по-дълбоко и така наречените „шипчета“ се забиват още повече в плъттта и за да се изкара куршума трябва операция.  – обясни Ейдриън. Същината на всичко това беше защото някакъв мъж с пари в излишък и прекалено много връзки поискал Ейвилин да се ожени за него, а тя отхвърлила предложението му по особено пиперлив начин с което го засегнала и ядосала. Същия този мъж работел и с Даниел и го хванал, че му доставя по-малко оръжия, а Хари довършил нещата със своето арогантно държание. И ето го и резултата! Триото Даниел, Ейвилин и Хари определено не вещаеше нищо добро от самото начало, но да оплескат нещата чак до такава степен?
- Няма ли как да се примирите с него? – попита уклончиво и тримата я погледнаха с отвращение и изрекоха в унисон „Няма начин“. – Е няма да вадя куршумите от телата ви.
- Да защото няма да ти се наложи. – отвърна Ейвилин. Те продължиха да обсъждат допълнителни неща около плана как ще действат, което я отегчи и ги остави. Така и не подобри отношенията с майка си и до края на вечерта се избягваха и сутринта се наложи чичо й да я закара до университета. От всички хора в къщата най-много говореше с него и Кейт и те бяха причината все още да не си вземе нещата и да си замине.
- Е мога само да ти пожелая успех, който съм сигурен, че няма да ти е нужен. – каза Ейдриън и й се усмихна мило.
- Да се надяваме. – отвърна и той стисна ръката й.
- Ще успееш, ти си умно момиче. – каза и тя излезе от колата. Днешния й изпит бе смяна на аортна клапа, което малко я притесни защото й задаваха въпроси и тя трябваше да показва, обяснява и да се обоснове за действията си, което доста я притесни.
- Благодарим Ви госпожице Чембърлейн. – каза единия от докторите, а тя кимна и излезе. По дяволите не можеше да си извади някакво заключение от изражението му или от тези на колегите му. Как тези хора запазваха такова спокойствие?
- Хей отличничке как премина изпита? – попита Джак и тя само повдигна рамене. – О я стига, справила си се! – укоражи я, но тя се нацупи и се спря за да го погледне.
- Не съм сигурна, не мога да разбера нищо от израженията или държанието им. Или са си такива или съм била адски скучна и съм ги отегчила напълно. – каза, а той я прегърна и разтърка гърба й.
- Те са такива, спокойно, всичко е преминало добре. – каза и я пусна навреме за да види как чичо й слиза от джипа си и й маха ухилен до уши.
- Трябва да тръгвам, чичо ми дойде да ме вземе. – промърмори.
- Имаш чичо? – попита изумено момчето и тя се засмя. Каква идилия, и нейната реакция бе такава!
- Да. – отговори и тръгна. – Ще се видим в петък!
- Здравей скъпа, как се справи? – попита ведро Ейвдриън и я прегърна. Колко пъти щеше да й се наложи да отговаря на това, защото с всеки път се чувстваше по-зле и все по-отчаяна.
- Не знам и аз. – промърмори.
- Сигурен съм, че си успяла, а кой е младежа? – попита и се усмихна широко.
- Много добър мой приятел, с който нямам никакви други отношения ако това питаш. – отговори предварително и на следващия му въпрос.
- Ти не, но той да. – изчурулика весело.
- Защо всички ми повтаряте това? – попита.
- Защото е очевидно и се надявам, че майка ти не знае за съществуването на този отчаяно влюбен млад мъж. – каза и се засмя.
- Всъщност знае. – отговори момичето.
- Е тогава не искам да съм на негово място. – заключи и поклати глава. И наистина беше прав, майка й можеше да бъде ужасна, а специално към Джак се държеше адски резервирано с което всеки път я караше да се чувства неудобно, само че той така и не се усещаше и просто си мислеше, че майка й беше изключително учтива.
- Защо се държи ужасно с него? В смисъл винаги е толкова резервирана и високомерна около него. – каза, а чичо й въздъхна.
- Защото не го одобрява, което е очевидно. – отговори. Това го знаеше, но не можеше да открие хубава смислена причина. Би трябвало да го хареса защото беше мил и умен и добър и още куп положителни хубави  черти.
- Но защо? Не че го харесвам, просто ми е любопитно. Защото той е напълно безвреден и би трябвало да е доволна и да го предпочита пред възможността да си намеря някой квартален дилър на евтина трева пристрастен към наркотиците и алкохола. – каза. Представата й я изкуши дали да не намери такъв човек и да го представи пред Ейвилин като свой приятел за да види реакцията й.
- Точно защото е безобиден. – отговори с което я обърка още повече. Не искаха ли това всички прекалено загрижени родители? Безобиден, смотан приятел за дъщеря си с който ще са напълно сигурни, че ще стои далеч от проблемите?
- В това няма смисъл. Тя е маняк на тема безопасност, а какво по-безопасно от това да имам гадже като Джак. Той е смотльо. – заключи и се засмя, а с нея и чичо й.
- Тя би предпочела някой по-малко смотан за да те пази, а с това момче по-вероятно е ти да го пазиш. – отговори и тя издаде едно звучно ‚ахаа‘ не се бе замисляла върху това. Освен с майка си и с Хари се избягваха за което бе благодарна защото споровете с него не се отразяваха добре на нервната й система и я изкарваше извън кожата й от див, необуздан бяс. Даниел и Кейт не пропускаха момент за да наврат езиците в гърлата си и да се лигавят с което я отегчаваха до смърт и предпочиташе да прекара по-голямата част от времето в стаята си.
- Може ли да поговорим? – попита тихо Ейвилин и подаде леко глава от вратата.
- Ако искаш. – отвърна момичето и вдигна поглед от учебниците си.
- Ще ти преча ли? – попита и кимна към отворения учебник.
- Не, скучно ми е и реших да почета малко пред това да стоя и да гледам в една точка. – промърмори и затвори дебелата книга, а жената седна на леглото до нея.
- Знаеш, че не ми е приятно да се караме. – почти прошепна. Все едно тя обичаше да се карат и то след като бяха постигнали някакъв баланс в отношенията си, но винаги изникваше нещо.
- Както и на мен не ми е приятно да ме лъжеш особено за толкова важни неща. – отвърна внимавайки да не я засегне и да не приеме думите й погрешно.
- Знам, но не мислех, че това ще ни докара толкова проблеми, а и не можех да ти кажа „Хей скъпа знаеш ли какво стана днес, един фрашкан с прекалено много пари мъж ми предложи брак и го направи по такъв начин, че почти прозвуча като заповед и аз го разкарах като му разбих носа“. – каза и Ейвъри прехапа устна за да не се засмее. Този мъж бе предложиш брак на майка й и тя му бе разбила носа. Но оправдението й наситина бе добро, нямаше алтернативен мек начин по който да й сервира подобна новина без да откачи. – Наистина много съжалявам, че те въвличам в това както и съжалявам, че Харолд е толкова сприхав и само си търси с кой да се скара за да си излее гнева към мен защото го вбесявам повече отколкото може да изтърпи. – добави и момичето се изуми от това, че бе поела вината за всичко, не само за това, че я бе излъгала и повлякла със себе си, а и за вечно мърморещия намусен Хари.
- Коя си ти и какво си направила с майка ми? – попита бързо и Ейвилин се засмя.
- Знаеш, че се научих да признавам грешките си. – отговори и момичето я прегърна.

∞∞∞
- Мразиш ли ме? – попита тихо Дамиел докато шофираше към университета за третия й изпит. Въпроса му я изуми. Тя не го мразеше и не знаеше от къде му бе щукнала тази идея.
- Защо си мислиш, че те мразя? – попита и го погледна, а той не отделяше очи от пътя и едва доловимо повдигна рамене.
- Ами не знам, знаеш първата ни среща беше доста гадна, което ме подсеща да ти благодаря, че се си споменавала това на Кейт. – каза, а тя изсумтя.
- Даниел от три години ходиш с най-добрата ми приятелка и за тези три години почти всеки Божи ден се разхождаш гол в кухнята и може да ме изнервяш с това както и виковете на Кейт които ме докарват до лудост и изпитвам неистово желание да ви кастрирам, но не те мразя. – отвърна. Е може би в началото малко ревнуваше когато Кейт я зарязваше заради него, но не можеше да очаква да е винаги до нея и мрънкането й приключи когато видя, че приятелката й бе щастлива и не й пукаше с колко незаконни неща се занимаваше приятеля й стига да беше до нея.
- Леле, чак толкова ли е зле? – попита и широка самодоволна усмивка озари лицето му.
- Тестовете ми са гадни и ми се налага да уча и нощем, а вие никак не ми улеснявате живота. – обясни и той се засмя.
- Е в такъв случай ти дължа извинение. – каза през смях и спря пред университета. При вида на сградата и забързаните й колеги и учители стомаха й се сви на топка от притеснение. Този изпит и само още два.
- Виж Даниел, наистина в началото не ми се нравеше мисълта да си около Кейт, защото, е няма да се лъжем и двамата знаем, че си привърженик на разюздания начин на живот и се притеснявах, че ще я нараниш, но ти полагаш доста усилия и я правиш щастлива, което ме радва. – каза сериозно и той кимна. Той искаше мнението й и тя реши да му каже какво мисли. За изминалите години можеше да види положителна промяна у него и съумяваше да държи Кейт на разстояние от това с което се занимаваше с цел да не й навлече неприятности въпреки, че тя вечно негодуваше, че не я взима със себе си когато отива някъде.
- Благодаря ти за доверието което прояви към мен, защото както ти казах можеше доста лесно да прекъснеш нещата още в началото, но ти не го направи и ми даде шанс. И може би ще е смешно, но мисля, че я обичам или просто съм прекалено привързан към нея, също така и ти гарантирам и живота си, че няма да позволя нищо да й се случи. – каза и тя кимна.
- Знам, но знам и че ако продължим ще закъснея. – каза и той се засмя. Днес изпита й беше малко по-сложен, заместване на увредена става с ендопротеза, което беше доста популярна операция, която се извършваше ежедневно. Това, което й убягна докато се връщаха с Даниел, бе мрачното му настроение от което трябваше веднага да се сети, че нещо не е наред, но умората от изпита й попречи и плана й да спи до сутринта веднага щом се приберат се разпадна на парчета, когато видя Ейвилин притискаща кървящата рана на рамото си.
- Какво се е случило? – попита веднага щом я видя и захвърли чантата си.
- Нещата излязоха извън контрол. Не очаквахме толкова много хора. – промърмори тихо чичо й. Майка й не изглеждаше особено добре или заради загубата на кръв и силната болка или за въпросната отрова, която се съдържаше в онези куршуми.
- Само, моля те, кажи ми, че не е от онези куршуми. – смутлеви Ейвъри, а майка й леко се усмихна. – По дяволите. – изпсува. От тогава всичко се случваше прекалено бързо, Ейдриън и Хари отидоха да търсят, нещата които щяха да са й необходими за да й помогне защото тя категорично отказа да я заведат в болница и когато Ейвъри направи разрез Ейвилин изпадна в безсъзнание.
- Ейвъри спокойно. – каза тихо Кейт зад нея, което не й помогна особено, имаше много кръв и не можеше да види всичко ясно.
- Мамка му, мамка му, мамка му. Как да го изкарам? – изпищя. Паниката блокираше мислите й и се молеше и ръцете й да не откажат.
- Трябва да има малък щифт най-отгоре, завърти го в посока обратна на часовниковата стрелка и шиповете ще се приберат. – обясни Ейдриън. Момичето затвори очи и си пое въздух. Кейт почистваше мястото за да има по-добра видимост. Когато видя въпросния щифт и го хвана с пинсетите се замисли за миг накъде трябваше да го завърти след което внимателно го извади.
- Аз изчезвам. – едва каза Хари и излезе от стаята.
- Пъзльо. – промърмори Ейвъри докато Кейт попиваше кръвта след което започна да зашива раната и прикачи към система с разтвор на Хартман.
- Сега мисля, че аз ще припадна. – промърмори Даниел и също излезе докато Ейвъри поставяше иглата във вената.
- И двамата не стават за нищо! – изсъка момичето и седна. Мина час, два и нищо, а момичето не я изпускаше от поглед от страх, че ако си позволи поне да затвори очи за минутка може нещо да се случи или че ще изпусне когато се събуди. Изминаха пет часа без никаква промяна.
- Трябва да си починеш. – прошепна Ейдриън и разтри раменете й.
- Трябва да съм до нея. – отговори, а той въздъхна и издърпа стол за да седне до нея.
- Ще отнеме доста време докато организма й се пребори с отровата, предизвиква силни халюцинации и ще й е доста трудно и ти гарантирам, че няма да има никаква реакция в близките 12 часа. – каза и потърка крака й. Тя го знаеше, но това не я успокояваше, а точно напротив.
- Ще стоя до нея докато се събуди. – отвърна твърдо и той се отказа да продължава да я убеждава да си почине. Все едно, че съня щеше да дойде при нея. Изминаха осем часа и половина и цялото й тяло се беше схванало, а очите й се затваряха заради което слезе до кухнята да си направи чаша кафе.
- Аз ще отида при нея, а ти поне хапни нещо. – каза Кейт и я прегърна. Нямаше намерение да спори с нея и само кимна. Насили се да изяде препечена филийка с мармалад и изпи двойната доза кафе което си направи и което допринесе към нервността й и изгаси втората цигара, която Хари бе запалил. Дима я дразнеше, дори Хари я изнервяше въпреки, че не правеше нищо.
- Това пък за какво беше? – извика и издърпа пепелника към себе си.
- Дима ме дразни. – каза, а той демонстративно отново запали цигарата и издуха дима в лицето й.
- Надявам се така да е по-добре. – каза, а тя отпи от кафето си.
- Държиш се детински. – промърмори, а той продължаваше да я дразни. Преди година бе придобила вредния навик да пуши, вероятно заради стреса, но спря, а той не й помагаше.
- А ти си налагаш мнението. – отвърна и тя го изгледа изненадана от думите му. Нима той се оплакваше защото му беше изгасила цигарата? И той наричаше това налагане на мнение!
- О да защото ти нямаш мания да налагаш своето мнение върху хората. – отвърна, а той повдигна вежди.
- Не започвай! – предупреди я и бе нейн ред да повдигне вежди.
- И защо не? – заяде се, а той въздъхна и стана.
- Отивам да си купя нещо с по-силно от мартинито което има тук, защото няма да те изтърпя още дълго. – каза и тя остана с отворена уста. Той нямаше да я изтърпи? Той?
- О значи аз съм проблема? – продължи като се впусна пред него и му препречи пътя. Нямаше да остави това така. Нямаше да търпи пиперливите му забележки, нито пък щеше да го остави да излезе.
- Ейвъри махни се.
- Няма да излизаш никъде. Да не би да забрави, че там, навън има хора които само чакат да се появиш? Плюс, че няма да зариташ ако не пиеш. – каза, а той се ухили.
- Да не би да усещам тревога? Мислех си, че се държа детински и имам мания да налагам мнението си. – отбеляза, а тя присви очи насреща му.
- Нямам намерение да вадя още такива неща, затова ще си седнеш на задника и ще кротуваш и скоро абстинентната ти криза ще приключи. – каза, а той се доближи и впи поглед в нея.
- Ейвъри разкарай се от пътя ми. – изръмжа, а тя вдигна гордо глава.
- Няма. – отсече твърдо, а той се подсмихна и наклони глава на една страна.
- Знаеш, че не ми е проблем да се погрижа и сам, но ти оставям избор. – рече.
- Само опитай! – предизвика го. Този път щеше да е подготвена и в момента в който се опиташе да я отмести щеше да го удари и без това искаше да го направи от доста време.
- Ейвъри не ме ядосвай, както сама отбеляза съм в абстинентна криза. – каза.
- Аз пък съм пред нервна криза и няма да те оставя да прекрачиш прага. – каза, а той се долепи до нея.
- И как точно ще ме спреш? – попита и в момента в който ръцете му докоснаха тялото й замахна към лицето му, но реакцията му бе много по-бърза отколкото очакваше и хвана ръката й малко преди да стигне лицето ми. – Не се и опитвай! – изсъска, а тя замахна и с другата си ръка, която също хвана. – Ейвъри просто спри. – въздъхна докато тя се въртеше в отчаяни опити да извие достатъчно ръцете си за да я пусне. – Държиш се като идиот, но е забавно. – отбеляза.
- Пусни ме. – изхленчи.
- Ако си достатъчно умна ще успееш и сама да се измъкнеш, но всъщност ако беше достатъчно умна нямаше да се окажеш в тази ситуация. – промърмори, а тя вдигна поглед към него и го изгледа кръвнишки. Целта й не беше да го забавлява като се унижава.
- Ще те ухапя. – каза след поредицата неуспешни опити да се измъкне.
- Сериозно ли Ейвъри? Това ли е най-доброто което измисли? – каза и докато пусна ръцете й я вдигна и отвори вратата.
- Имаш страхотна оригиналност. – изсъска и той леко я удари по дупето, а тя веднага го удари зад врата.
- Добре де пускам те. – каза и когато я остави да стъпи на краката си се обърна и го удари. – Това пък за какво беше? – извика.
- Защото ме удари! – отговори и скръсти ръце. Защо й беше изобщо да говори с него или да се опитва да го спира? Проклетия кофеин! Трябваше да си трае и да го остави сам да се справя сам и когато пострада да му се изсмее и да му натяква, че е права.
- Ще си запазя коментара. – каза.
- Добро решение! – отвърна. Сделката беше да отидат до най-близкия магазин за алкохол от където щеше да си купи водка и уиски и да се приберат, само че в първия магазин нямаше това на което държеше той и стигнаха доста далеч, а Хари излезе с довода, че така и така са се отдалечили и я замъкна подире си в някакъв бар, където си бъбреше весело с бармана докато тя заби глава на плота и проклинаше живота си.
- Крис направи един коктейл на сърдитата госпожичка. – продължи все така весело Хари, а тя повдигна глава и го погледна. Какво толкова бе направила та трябваше да се наказва с него и всеки път ли щом поставеше необходимите граници в живота си и всичко се нормализираше той щеше да се появява и да съсипва всичко.
- Секс на плажа или Текила сънрайз принцесо? – попита бармана. Ти се ебаваш! Вероятно и погледа й е изразявал това което си мислеше и той се усмихна. – Или пък ще направя и двата.
- Ще ги пиеш ли? – попита Хари и взе едната чаша и отпи от нея.
- Остави ми го, мое си е. – измрънка и взе чашата. – И на мен ще ми трябва за да те изтърпя. – каза ползвайки неговите думи по нейн адрес, а той се засмя. След двата коктейла последваха още два, докато накрая не премина на чист алкохол, който притъпи всички усещания и й помогна да спре да мисли за каквото и да е поне за един кратък период от време в което прекрачи поредната граница и запали цигара.
- О значи сега така. – промърмори Хари.
- Спрях ги за година и започнах благодарение на детинското ти държание от по-рано. – изтъкна
- О да отново аз съм виновен. – отвърна и отпи от чашата си. – Кейт иска да говори с теб. – каза и й подаде телефона си. Крис й разреши да отиде в стаичката зад бара за да говори и да затвори вратата след себе си и набра номера на Кейт.
- Какво има? – попита веднага
- Мисля, че аз трябва да те питам това защото те няма от два часа. – подкачи я и тя завъртя очи.
- О да толкова е трудно да свържеш две и две. – изсумтя и седна на малкото канапе.
- Да, да, не ти звъня за това, а да те питам какво да казвам на Джон защото звъня три пъти, а преди малко му отговорих и му казах, че си в банята. – каза и думите й я свалиха обратно на земята. Как по дяволите се бе оставила да се окаже в подобна ситуация?
- Кажи му, кажи му....да кажи му, че мама е болна и сме се притеснили и сме в Лондон, да това му кажи. – каза.
- Добре, а сега към същината. Говори! – каза и момичето беше напълно сигурно, че сега е застанала нащрек готова да попие всяка нейна дума и подскачаше нетърпеливо като малко дете преди Коледа.
- Няма какво да ти казвам. Как е майка ми? След малко ще го накарам да тръгнем. – промърмори и отметна кичурите коса от лицето си. Беше й топло, заради алкохола, трябваше да спре да пие и да го убеди да се прибират докато все още беше трезвен.
- Знаеш, че е добре. Хайде кажи ми де, знаеш, че умирам от любопитство. – изскимтя и момичето въздъхна. Какво можеше да й каже освен, че не мисли рационално?
- Какво толкова искаш да ти казвам? – попита раздразнена от напоритостта й.
- Изминалите дни едва не се избихте, а сега сте сами, само двамата, сами. Да повторя ли отново сами за да схванеш идеята ми? – продължи с въпросите.
- Спри всичко което ти се върти в главата, защото много добре знам на къде клониш. Той ме дразнеше, после му хрумна да излезе, а аз се опитах да го спра и в общи линии е това. – каза бързо.
- С какво ти промени решението? – попита и въпроса й я обърка и я накара да се замисли.
- Не ми е променял решението. – отрече въпреки, че нещата бяха излезли извън контрол в момента в който се опита да го удари, което бе предизикано защото той я докосна, но тя нямаше намерение да се впуска в обяснения и то точно на Кейт. За момент настъпи мълчание преди Кейт да изръси възможно най-глупавото предположение.
- О Боже той те е целунал или ти него. – възкликна и тя усети как почервенява като домат. Господи Кейт!
- Кейт умолявам те, спри сапунените сериали защото започваш да говориш небивалици. Как..как изобщо ти хрумна? – попита.
- Не намесвай сериалите ми, но щеше да се случи, нали? – продължи да подпитва.
- Чао Кейт. – каза и й затвори.
- Всичко ли е добре? – попита Хари когато му подаде телефона.
- Да, но въпреки това трябва да се прибираме. – каза, а той само повдигна вежда, а после въздъхна.
- Хубаво, след шест чаши си тръгваме. – каза спокойно, а тя се ококори насреща му. Тя имаше в предвид да вървят, а не да тя да върви, а той да се търкаля след нея.
- Три. – каза твърдо.
- Няма начин! – отсече бързо и изпи останалия алкохол в чашата си, а бармана веднага се погрижи да я напълни отново. Това, което я изненада беше, че дори и след последните чаши водка, му нямаше абсолютно нищо, а на нея леко й се виеше свят.
- Нищо ли не усещаш? Поне не ти ли се вие свят? – попита докато вървяха.
- Никак даже. – отговори и тя се зачуди колко трябва да е издръжлив организма му за да привикне толкова към алкохола. – Би ли престанала да ме гледаш така? – промърмори и тя моментално усети прилива на кръв в бузите й.
- Не знам за какво говориш.
- О моля те в главата ти в момента се въртят поне 10 причини защо пия толкова много и се чудиш за какво да се уловиш та да започнеш да анализираш измъчената ми черна душа. Не съм ли прав? – попита и тя заби поглед в краката си. – Няма абсолютно никаква причина, драма или някаква емоционална травма, която искам да потисна. Чисто и просто предпочитам света малко по-изкривен защото иначе не струва. – обясни просто и се спря за да запали свития джойнт след което я погледна и се отдръпна леко. – Само посмей да го изгасиш и ще те запратя в най-близкото храстче. – изсъска, а изпъшка.
- Тъпак. – промърмори и продължи да върви.
- Е искаш ли да поговорим? – попита бодро нарушавайки царящото от известно време мълчание.
- Не. – отговори.
- Доста грубо от твоя страна. – промърмори. Тя започваше да се изнервя и то доста, настроенията му се меняха с бясна скорост и я объркваше при всяка смяна, което я побъркваше още повече и нямаше търпение да се приберат и отново да се дистанцира от него. Това беше единственото решение, а когато цялата тази суматоха приключеше щеше да приеме предложението на майка си и да отидат на някоя екзотична почивка където полу голи мускулести мъже със златист загар щяха да им правят масаж и да им носят коктейли. Да това звучеше прекрасно и щеше да пречисти ума й и да й предостави необходимото разстояние от страдащия от шизофрения Хари. Далеч от очите, далеч от ума, това е.
∞∞∞
Ейвъри се бе свила на топка на стола и наблюдаваше Ейвилин с надеждата, че най-сетне ще отвори очи и ще й се усмихне или ще я смъмри за нещо. Искаше само това, да види винаги криещите й някаква тайна сиви очи и самодоволната усмивка, да чуе властния й глас. Това бе едничкото й най-силно желание.
- Трябва да отидеш и да се наспиш, деня беше дълъг. – промърмори Хари и тя извърна глава към него. Беше се подпрял лениво на касата на вратата и я наблюдаваше спокойно докато от мократа му коса падаха капчици вода и се стичаха надоло по тялото му до колана на сивия му анцуг. Не го зяпай! изсъска малкото разумно-мислещо гласче в главата й и тя отмести поглед и се сви на мястото си.
- Няма да я оставя. – прошепна, а той седна на стола до нея.
- Няма да й помогнеш като измъчваш себе си. – каза, а тя сви рамене.
- Не искам да е сама, била е достатъчно време сама. – промълви тихо и усети как гърлото й се свива от мъка. Беше безсилна, не можеше да направи нищо освен да чака, нямаше представа дали в момента някой от органите й не откаже или не изпадне в кома. Можеше само да се надява, късмета да е на тяхна страна, защото в противен случай нямаше да може да понесе загубата й, дори самата мисъл бе болезнена.
- Ейвъри... – започна момчето, но тя не го остави да се доизкаже и го прекъсна.
- Няма да я оставя! – промърмори и в главата й нахлуха първите им разговори, мъката която се опитваше да прикрие, пътите в които й бе казвала, че я обича повече от себе си и че тя е единственото което има и сега я изоставяше, предаваше се. – Не мога да я оставя. – изхлипа, а Хари коленичи до нея и повдигна брадичката й за да го погледне.
- Ейвъри всичко ще бъде наред. Спри да си мислиш за най-лошото. Тя ще се оправи, справила се е с къде къде по-лоши неща и да сме честни не би те оставила на мен и Даниел, само това би я върнало от оня свят. – направи опит да се пошегува, но тя само поклати глава.
- Не мога да направя нищо, не мога да й помогна. Не знам дали в момента не се случва нещо с нея. – едва успя да каже, а той се изправи и я придърпа към себе си, като прокарваше ръка през косата й и й повтаряше, че всичко ще е добре, което я разстройваше повече. – Не искам да я загубя. – продължи. – Аз тъкмо я намерих. – добави и тялото й се разтърси от силния плач.
- Ейвъри трябва да поспиш, емоционално нестабилна си. – каза, а тя поклати глава.
- Не. – едва съумя да каже.
- Ейвъри, поне изпий успокоително. – каза тихо Кейт и махна мокрите кичури коса от лицето й.
- Оставете ме. – смутлеви и се отдръпна от Хари, настъпи тишина и тя се успокои, че вече са се отказали от опитите си да я принудят да спи или да пие успокоителни. Не искаше нищо да блокира емоциите й, искаше да излее цялата насъбрала се болка. Хари издърпа ръката й и я стисна силно за да не мърда, а Кейт заби спринцовката с полу прозрачното вещесто във вената й.
- Съжалявам. – промърмори русокосото момиче малко преди всичко да се замъгли и тъмна
завеса да се спусне над ума й.

Задара хора жива съм.Още малко до края.