Блясък - #1 Лора от злато

#46 Лора

В деня на сватбата ми исках да съм на всяко друго място, само не и там. Когато майка ми ме чу да казвам тези думи ми каза, че сватба без булка няма и да спра с глезотиите. А аз отново не бях закусвала и продължаваше да ми се гади, а и роклята ми беше станала широка. Беше дълга и  тясна, прилепнала по мен, подчертаваща всички извивки, които трябваше да имам, а сега ми се струваше, че съм облечена в дантелен чувал. Отказах шлейф, исках да е по-изчистена, като изключим красивата дантела.

Соня се опитваше да направи нещо по нея, но без успех. Повдигнах ръцете си за да измисли нещо за талията и дантелените ръкави нежно погалиха чувствителната  кожа на ръцете ми, която си спомни докосването от големите и силни ръце на Митко, които наподобяваха докосването на дантелата.

-Предната седмица я стеснявахме! – възкликна майка ми и ме измъкна от мислите ми за него. – Хората ще помислят, че си болна.

Соня се обърна към нея.

-Важното е, че не е болна. Няма значене какво мислят хората. И статусът й е малко бременна, а не болна.

Засмях се при думите й. Имаше ли малко и много бременни? Обърнах се към майка ми, а тя се усмихна при думите на Соня.

-Красива си! –казаха ми и двете в един глас и отново се засмяхме. Соня беше избрала южна стая в хотела на баща си и приятното слънце вече галеше меките кадифени покривки на леглото. – Сега седни да пооправим грима, - продължи Соня, докато майка ми се опитваше да подсуши една сълза без да си размаже грима. - …че гримьорката ти си остави ръцете върху лицето ти.

При тези нейни думи се засмях, защото се бях доверила на нея, че няма да ми извади някое око докато ме гримира.

Обичах тези две жени и наистина се надявах този ден да мине без кавги  и напрежение. Просто трябваше да отида до олтара и да кажа ДА без да повърна върху красивата си рокля или обувките на Димитър.

При спомена за гласа му при последния ни разговор и скритата молба да му простя нещо в мен трепна за миг и нямах търпение вече да отида до него. Този разговор беше снощи преди да заспя. Въпреки че се бяхме отдръпнали един от друг през последните два месеца физическата ми нужда за близост с него вече надделяваше над гордостта ми и болката от отхвърлянето му, тогава в онази стая, покрита с изпочупено стъкло.

-Готова съм! – изправих се, но Соня ме хвана за раменете и ме накара отново да седна.

-Имаш още пет минути!

В този миг на вратата се почука и се чу приглушеният глас на Мартин.

-Може ли да вляза? – мама му отвори и той надникна. – Прекрасни сте! – замълча за секунда и погледна към Соня.  – Ние двамата с теб тръгваме, а след две минути Лора с баща си и майка си.

-Ето ме! – татко нахлу като фурия широко усмихнат и гордо изправен. Напредъкът му през последният месец ме радваше. –Готов за действие.

-Соня! – Мартин подаде ръка на приятелката ми и тя я хвана, а преди да тръгнат към вратата каза – След две минути, тръгвайте.

Изправих се и хванах татко под ръка от едната страна, а мама от другата. Баща ми беше висок мъж и ме целуна по върха на главата преди да прошепне.

-Искам да си щастлива.

И аз го исках и се надявах, че ще се случи.

***

Вървях бавно към олтара, преизпълнена с надежди и гадене, което не се дължеше само на бебето, а и от притеснението. Той стоеше там и ме следеше с очи. Усмивката му замръкна, когато ме видя. Видях го как преглъща преди да застана пред него. Не можех да дишам. Страхувах се, че ще повърна. Не можех да го погледна, толкова много исках да му кажа всичко. За това, как се чувствам. За болката ми от отхвърлянето му, от това че сега стоях тук, продължавайки да го обичам и приела, това, че той няма да ме обича. Бях сигурна, че от страни изглеждах студена, но точно така и се чувствах. Трябваше да съм силна и да издържа. Не можех да слушам, просто си повтарях, че трябва да кажа ДА в правилния момент и да се надявам, че той няма да сгреши сричката.

-Приемате ли този мъж за свой законен съпруг и заклевате ли се да го обичате и почитате,в болест и здраве, в богатство и бедност,  докато смъртта ви раздели?

-Да!

-Приемате ли тази жена за своя законна съпруга и заклевате ли се да я обичате и почитате, в болест и здраве, в богатство и бедност,   докато смъртта ви раздели?

-Да!

Отвърна и той и част от мен си отдъхна, докато друга продължаваше да крещи в главата ми НЕ.

-Сложете пръстените. – продължи служителката и неговите красиви дълги пръсти сложиха златната халка на моята бледа и малка ръка и обрано. Контрастът в ръцете ни и споменът как ме докосват за малко да ме извадят от равновесието, което си мислех, че имам.

-Първата Ви целувка. – успях да чуя само преди неговите устни да се спуснат към моите.