He ruined my life

Part 10

Вдигнахме я и я сложихме на задната седалка на колата , аз бях отзад, подложих главата ѝ на краката ми. Зак караше, а Джаксън до него. Не спря да се обръща и да повтаря, че всичко ще е наред. Още от тогава виденията ми започнаха.

Гледах пътя и изведнъж на пътя се появи мъжки образ, в който се разбихме, аз изпиштях. Зак заби спирачки, двамата се обърнаха притеснени.

- Добре съм. Видях видях няма значение... тръгвай. - Той запали колата и потеглихме.

Зак намали и спря пред къщата на баба ми. Джаксън носеше Ема, Зак вървеше до тях, а аз вървях по-напред. Забих се във вратата и започнах да чукам като полудяла по нея.

Накрая баба отвори и ме погледна после тях тримата, аз я прегърнах и тя ми даде път да мина. Момчетата се спрях на прага и в продължение на няколко секунди се гледаха

- Влезте- заяви със соров и пренебрежителен тон баба ми. - Сложи я на дивана. - Джаксън така и направи. Баба си издърпа стол и седна до Ема. - Какво стана?

Аз ѝ разказах. Сълза се спусна по бузата ми. Баба бавно прокара ръка през тялото ѝ . Щом го направи ме погледна и каза

- Съжалявам-Зак седна до мен и ме хвана за ръката-  Не мога да я спася.

Още една сълза се спусна по бузата ми. Убих една от няй добрите ми приятелки и то на рождения ѝ ден. Иде ми да се хвърля от някоя скала.

Напрежението в мен напираше.

- Джаксън - каза баба и двамата се спогледаха. Сякаш се разбраха само с погледи. Джаксън излезе през вратата без да каже нито дума. Зак още държеше ръката ми, а аз гледах земята докато поредната сълза не падна на пода. Зак избърса бузата ми с кърпичка, погледнах го, след това погледнах и баба.

- Какво ще стане сега?

- Зак ще ѝ обясниш ли аз имам малко работа - Зак кимна с глава, а баба ми се насочи към вратата водеща към мазето. Погледнах го, той въздъхна за започна да говори, думите му излизаха от устата му една по една, но аз чувах само
"УБИЙЦА, УБИЙЦА, УБИЙЦА"
Разтърсих глава и казах.

- Зак... моля те повтори аз просто

- Спокойно - обхвана лицето ми с ръцете си и ме погледна - ей, всичко ще е наред.

- Не няма- вече започнах да плача - аз съм... аз съм...

- Не го казвай

- АЗ СЪМ УБИЙЦА

- Не си - друг глас се чу от другата страна на стаята - и Зак е прав. Всичко ще е наред. - Джаксън остави някаква голяма чанта на масата до него и седна до мен. От двете ми страни имаше хора които ме подкрепяха.

- Тя ще се превърне - каза Джакс

- Какво? - казах с мног тих глас, очите ми още бяха насълзени и тогава пак го видях човека на пътя, този път аз го застрелях и той умря. Поех си дълбоко дъх и видението изчезна, оказа се че съм гледала в една точка в продължение на 5 секунди.

- Добре ли си? - попита Зак

- Да... Ъмм продължи какво ще стане с нея

- Баба ти работи по въпроса с излизането на слънце. А на Ема... - Джаксън го прекъсна

- На Ема ще дадем да избира.

- Между какво?

- Да оцелее и да се превърне в една от нас или да умре. Ще има 24 часа след събуждането.

- Значи тя ще уживее!?

- Не точно...

- Но как- попитах и станах, нещо ме дърпаше към колата имах голямо желание да се кача и просто да карам.

- Тя умря с моята кръв в тялото си. Това ще я държи жива, но ще е мног гладна през тези 24 часа.

И тримата чухме как Ема си поема дъх и се обърнахме рязко към нея. Жива е. Спи, но е жива.

- Предлагам ти докато говорим с нея да отидеш в друга стая

- Защо

- Може да не ти хареса реакцията ѝ. Заведи я някъде - каза Зак, а Джаксън ме хвана за раменете и ме буташе към стаята на дядо.

- Ще се погрижим за нея - каза ми с тих глас и изчака да вляза в стаята.

По едно време чувах викове, после те утихваха и пак започваха. Спореха но твърде много гласове ми се насъбраха.

Ето го пак видението. В гората съм, преследвам някого. Изстрел, ето и втори. Идващи от пистолета в ръката ми. Сега съм в нещо като подземие, има решетки,вериги и какво ли още не. Кръв, по ръцете ми.

Чух почукване и видението свърши.

- Готови сме - каза Зак хвана ме за ръка и се отправихме към хола където Ема седеше и си говореше с баба ми, а Джаксън ги гледаше

- Еема - заекнах, всички в стаята ме погледнаха и Ема стана тръгна към мен и двете се прегърнахме сякаш не се бяхме виждали от месец.

- Знам всичко - още прегърнати погледнах часовника и беше 2:24 часа.

- Значи не ми се сърдиш - тя се отдръпна от мен огледа всички в стаята и пак се върна на мен.

- Да убием тази кучка