The one

Глава Четвърта

Денят минава доста добре. На вечеря разбирам, че ще има още едно парти. Този път обличам рокля с гол гръб. Дийн е облякъл черна риза, дънки и кожено яке. Ако не беше такъв задник може би щеше да се получи нещо. Не! С него никога! Той се приближава усмихнат.
-Хей, къде е Елена?
-Има тест в понеделник. Учи.
Музиката гърми. Звучи Kids in the dark. Подходящо.
-Добре. Не искам да ми вика, че се държа като задник.
-Ти се държиш като задник. А сега мърдай.
Бутвам го и отивам при приятелите си. Танцуваме до късно. После аз тръгвам към стаята си. Изведнъж усещам нечия ръка на рамото си. Обръщам се и виждам Беки. Тя е кучка. Меко казано.
-Какво има, Беки?
-Искам да си изясним нещо, Каин. Дийн е мой. Няма да ми го откраднеш.
-Щом казваш. Спи ми се, мръдни.
Бутвам я, тя пада, а аз се прибирам в стаята си. Преобличам се и си лягам. Мисълта, че няма да мога да видя изгрева и залеза отново...ме натъжава. Заспивам.
Неделя. Ставам и измивам зъбите си. Връзвам си косата и обличам тениска и дънки. С Елена слизаме за закуска. Погледите са приковани в нас. Не, в МЕН. Не обръщам внимание. Сядаме на масата.
-Добро утро.
-Добро утро, момичета.
Закусваме и аз отивам да потичам.
-Чакай, Каин!
Този не се ли отказва!?
-Какво искаш?
Не забавям темпото, точно обратното. Нека да ме гони!
-Да поговорим.
-Няма за какво да говорим, Уинчестър.
-Да, има. Спри.
Аз забивам на място и се обръщам.
-Никой не ме командва, Уинчестър. Какво има?
-Исках да ти кажа, че не съм с Беки. Разбрах какво ти е наговорила и съжалявам.
-Не ми пука дали си с някоя. Ако искаш излизай с момчета. Не ме е грижа. Не е моя работа.
-Признай си, Каин. Харесваш ме.
-Да бе. Никога не бих излязла с теб, Уинчестър.
Тръгвам да бягам отново. След това сядам под едно дърво. Заглеждам се в езерото. Красиво е. Луната се отразява в спокойните му води. И изведнъж някой хвърля камъче! Какъв идиот!
-Какво искаш?
-Нищо. Просто наблюдавам.
-Наблюдаваш какво?
-Теб.
-Ти сериозно ли? Знаеш ли, че това изглежда странно?
-Да, знам. Аз съм странен.
Той сяда до мен. Дийн Уинчестър да седне на тревата. Каква изненада!
-Какво правиш?
-Нищо. После ще съжалявам.
Доближава се и ме целува. Толкова меки устни. Не! Аз се отдръпвам. Удрям го.
-Какво правиш, по дяволите?
Ставам и си тръгвам, бягайки. Влизам в стаята си. Тръшвам се на леглото и докосвам устните си. Не мога да повярвам! След малко Елена влиза.
-Самара? Какво стана?
-Дийн Уинчестър стана. Целуна ме.
-Какво? Как така? Кога?
-Преди малко. Аз го ударих.
-Добре ли си?
-Да...така мисля.
Вземам си душ и излизам пак. Разхождам се по поляната. Не спирам да мисля за целувката.
-Самара!
Не! Не пак!
-Съжалявам, че те ударих, но не трябваше да ме целуваш. Сега се махни.
-Аз...добре.
Той се отдалечава. Другото ми аз ми крещи:
-Защо го удари?! Той те харесва! И ти го харесваш!
-Млъкни.
Прибирам се и отивам на обяд. Денят минава нормално. След вечеря изваждам рисунката на Дийн от джоба на дънките си.