"Difficult game" - End || j.jk

제11장

~Боли ме да те обичам, но просто така се чувствам~

- Чо Хи, виждам, че ти е трудно, но абсолютно нищо не ти се разбира. Моля те, успокой се. - отново повтори Намджун, подавайки ми салфетка.

- Защоооооо?! - извиках през сълзи.

- Ето. Вземи целия пакет. - бутна ми непохватно в ръцете.

- Много съжалявам. - изхлипах силно. - Всичко стана много бързо и... - опитах се да се оправдая за странният ми нервен срив, но отново бях прекъсната от силният си плач. Сякаш нещо бе заседнало в гърлото ми и не можеше да излезе.

- Чо Хи, аз просто те попитах "как си".

Поех си дълбоко въздух и избърсах лицето си.

- Напълно чудесно се чувствам аз. - казах с насилена усмивка, спечелвайки си сериозен поглед от него.

- Защо да не започнем с работното ти място? Юнги не ми е споменал нищо за теб, а обстановката ти е доста важен фактор. Какво работиш?

Засмях се леко, след което издухах носът си. Този тип си нямаше ни най-малка представа.

- Лична асистентка.

- И натоварващо ли е?

- Този разговор ми е натоварващ. Работата ми е като тролейбус върху раменете ми.

Господин Ким ме гледаше ококорено. Неоткъсвайки поглед от мен, разлисти тефтера в ръцете си.

- Не ме разбирайте погрешно. Мога да се оплаквам от нея по цял ден, но не бих напуснала. Поне на този етап.

- Какво я прави толкова трудна за теб?

- Шефът ми.

Той свали очилата си с усмивка и подпря брадичката си с ръка.

- Какво мислиш за него?

Навсякъде трябва да се говори за теб.

- Много неща, които ако чуе, ще бъда уволнена.

- Спокойно, няма да се обадя и...

- Най-арогантния, нахален... - прекъснах го и започнах да изреждам на пръсти.