"Difficult game" - End || j.jk

제7장

~Погледни в сърцето ми. Трябва да знам. Чак толкова ли е зле~

Не мога просто да му кажа да се махне. Не мога да се обадя в полицията.
Не искам да има неприятности. Той не е това. Сигурна съм.

Защо не си тук сега, Джимин? Защо не говориш с него?

Седях и си повтарях името му, докато се молех тате да не се прибере тази вечер.
Не мога да понеса още нещо днес.

Не съм толкова силна.
Няма и да бъда.

***************

Може би се държах зле. Той преминава през нещо, не знам какво, но е егоистично от моя страна да се държа така с него. Все пак той не знае какво се случва с мен. Не е и длъжен. А и... ми е шеф. Последното, което ми трябва сега е да ме уволни.
Влизайки в офиса, видях как Джънгкук говори с някаква жена.

Жената от снимките?

- Това е асистентката ми. Може да се обръщаш към нея. - каза високо и студено Джънгкук като си седна на стола.

Не можех да видя лицето ѝ, въпреки че усещах досадата, която изпитваше.
Не, той не би говорил така на момичето от снимките. Та той я боготвореше.
Бързо отидох до бюрото си. В същия момент я видях.

Това не е момичето...

- Бихте ли вместили в графика на господин Джънгкук малко време, в което да разпише тези неща? - каза ми с досада Бек Хи, след което излезе.

Какво правиш тук?

(Ако някой не се сеща - Бек Хи е старата приятелка на Чо Хи)

Седях като попарена, гледайки листата на бюрото пред мен.
Защо толкова хора от тогава идват отново?

Оставете ме намира.
Омръзна ми да мисля за теб.

Отново щях да се разплача, ако Джънгкук не каза:

- Съжалявам. Може би понякога прекалявам и се бъркам там където не трябва.

Обърнах се бавно, докато говори. Не мога да повярвам на ушите си. Не трябваше ли аз да се извиня?
Сега ще се чувствам още по-виновно.

- Не знам по какъв начин мога да се извиня наистина. Не съм добър в такива неща. Ако има нещо, което искаш...

- Вземете ме. - прекъснах го, като махнах маската си и я сложих на бюрото.

- М-моля? - преглътна шумно.