"Difficult game" - End || j.jk

제13장

~Фалшивото щастие е
най-лошата тъга~

*ГТ Юнги*

- Сякаш майка ми ме изпраща до училище. - измърмори, Чо Хи, за пореден път.

- Опитвам се да съм добър приятел, а ти само се оплакваш.

- Мислиш ли, че не знам какво правиш? - засмя се тя.

Спрях на място и я погледнах сериозно.

- Не знам за какво говориш. - направих се ма ударен.

- Значи изобщо не ме изпращаш до работа, за да видиш Бо Ра?

Веднага се ококорих и сложих ръка на устата ѝ. Вече бяхме пред сградата. Оставаше и някой да ни чуе.

- Тихо! - изшептях.

- Знаех си.

- Млъкни и ме остави да правя каквото си искам. - махнах ръцете си от нея и се огледах за Бо Ра.

- Чакай, но тя не е ли много млада?

- Стар ли ме нарече?!

- Ам... - почеса се зад врата. - Да?

Затворих очи и тежко издишах. Спокойно. Тя ти е приятел. Не я убивай.

- Юнги...

- Влизай в сградата преди да съм те метнал там.

Чо Хи кимна нервно и бавно тръгна напред.

- Откъде ѝ знаеш името? - повиших тон, карайки я да се обърне.

- Четох ти дневника. - каза просто тя и се затича.

Сега всичко ми е ясно.
Чакай, аз имам ли..
Аз нямам дневник.

Ще ме побъркаш някой ден.

***************

Седя на пейката пред сградата от 20 минути. Кога ще излезе?

Трябва да поговорим.

Не мога да си обясня какво стана между нас. Тя просто спря да ми говори. Толкова лесно ли се забравям?
Играх си с гривната на ръката си, когато чух шум. Обърнах поглед към входа, виждайки Бо Ра да събира неща от пода. (О'кей, това има малко рима.)