Красотата на Звука{Suga x Irene x Sana} ВРЕМЕННО СПРЯНА

Емоции

- Браво, Айрен! Отвя ни шапките! Много си добра по математика! Ще ме научиш ли?- отиде при теб Йери и побърза да ти го напише в тетрадката. Ти се усмихна и кимна с глава.

- Охх, стига само сте я хвалили!- обади се Сана. Тя стана от мястото си и застана пред теб- Какво толкова правиш, че все имаш хубави оценки! Глуха си! Как  разбираш учителите?! Подкупваш ги, нали?!

- Спри се, Сана!- Минхо те защити- Престани! Това, че ти си глупава не означава, че трябва да си го искарваш на нея само защото, че тя няма да те разбере и няма да те обиди!- Размениха си още думи. Ти гледаше ту към него, ту към нея и се опитваше да кажеш нещо, но издаваше неразбираеми звуци. Аз се ядосах, станах и те раздрусах силно. Излязох от чина си и те дръпнах, за да се обърнеш към мен. Двамата спряха да се карат и ме погледнаха- Ей, ти, глухата! Голяма си двуличница! Искаш да ни скараш всичките!- продължавах да те бутам, но по-болезнено. От очите ти започнаха да падат сълзи, ала те не ми попречиха да те наранявам.

- МИН ЮНГИ!- извика Минхо, идвайки към мен. Започнахме да се бием, но ти застана между нас и аз те бутнах. Ти падна и се удари странично в един чин.

- Айрен, добре ли си?!- стече се на помощ Йери. Беше ударила главата си. По -точно дясното си ухо. Слуховото ти апаратче го нанари. Потече струйка алена кръв. Погледна към мен с големите си невинни очи.

- Виж какво направи!- извика Йери. Аз се обърнах. Минхо побърза да доведе някой учител. Аз стоях като препариран. Една учителка и класният дойдоха, и реагираха адекватно. Учителят се обърна към мен- Юнги, ти ли беше?!- Да.- Ще си поговорим с всички вас по-късно!- Госпожата ти помогна да се изправиш и те придружи до кабинета на медицинската сестра. Класният също.

- Ъ, писна ми! Се тя излиза невинна! - обади се Сана. Минхо излезе. Аз си седнах на мястото. Бекхьон и Чен се спогледаха, и ме изведоха в коридора.

- Братле, не трябва да се месиш в женските караници.- каза ми Чен.

Часовете си минаваха. След училище, когато всички други си тръгвахме, ти остана в кабинета по Музика.

- Момчета, чакайте ме отвън. Ей, сега идвам.- казах на приятелите си. Отделих се от талпата и се приближих до вратата на кабинета. Надигнах се на пръсти и погледнах през прозорчето. Ти седеше на един от столовете и учителката ти показваше как да хванеш лъка. Започна да смириш на виолончелото, но нищо не направи. Беше по-лошо и от пеенето ти. Аз запуших ушите си. Преподавателката те спря- Ще започнем от самото начало. - Послушах ви едва-две минутки. Усмихнах се. Стъпих плътно на земята и си тръгнах.

- Хайде, бе! Какво толкова се бавиш?- Чен шегувито ме тупна зад тила.

- Човек да не закъснее малко!- тримата се засмяхме. Вървяхме по улицата. Мислих си колко грубо се държах днес с теб. Глупак. Какъв ти е проблемът? ...Реторичен въпрос...отговорът бе прост- Започнах да се влюбвам в теб, а е минал само месец. Как да се държа с теб, като никога досега не се бях влюбвал? На всичкото отгоре си по-специална от другите...

Когато се прибрах вкъщи, майка ме посрещна със сълзи в очите, гняв, изписан по лицето и разочарование в сърцето- Мин Юнги! Ела тук, веднага!- Досетих се, че господинът  се  е обадил. Оставих раницата си до входната врата и отидох в кухнята. Разбира се, ядох бой и изтърпях много викове.  След всичко това, тя ме прегърна и започна да плаче.