Стоях на студения под. Ти се приближи и ми подаде ръка да се изправя, но аз те погледнах злобно и я отблъснах. - Съжалявам.- изквича, правейки жест с ръце. Аз се изправих- Всичко това стана, заради теб!- Ти не разбра думите ми, но разбра емоцията, бушуваща в мен. Отново ми направи някакъв знак- Искам да сме приятели. Прости ми.- Престани да ми ги показваш тея знаци!- Ти се наведе и взе тетрадката си от пода. Разгърна я и написа- Искам да бъдем приятели.- Аз си грабнах раницата и си тръгнах. Нямахме повече часове- Баси смотаният ден!- ритнах някакво кенче от безалкохолно на тротоара.
Прибрах се.
- Юнги, обядът е готов!- извика ми майка от кухнята.
- Не съм гладен!- Излъгах. Бях. И то много, но не исках да види сълзите в очите ми. Качих се в стаята си и заключих вратата. Имах домашно, обаче не ми се пишеше. Оставих го за после. Гътнах се на леглото. Затворих очи с мисълта, че може би всичко това бе лош сън и след като се събудя всичко ще бъде наред. Е, отворих очи и всичко си беше, както си беше...
На следващия ден всичките ми приятели ме отбягваха. Сана се премести от мен и седна до Йери, а аз останах сам. Учителят влезе и всички станахме:
- Добро утро, ученици.
- Добро утро.- отвърнахме всички едновременно.
- Сядайте- нареди ни той- Преди да сме почнали, искам да ви съобщя нещо. Не знам дали сте забелязали, но Айрен я няма и това не е защото закъснява- чух зад мен кикот-, а защото майка ѝ пожела да я премести в друго училище.- Аз се ококорих и веднага се досетих, че бе заради мен.- Минхо се обърна към мен и ме погледна лошо.- Явно и той е разбрал за вчера.
Междучасието той дойде при мен- Юнги, получи ли най-сетне това, което искаше?-Аз не отговорих- Айрен я няма заради теб. Заради теб тя се измъчваше, а аз ѝ бях единственото приятелско крило, което я защитаваше. Браво на теб, Мин Юнги. Успя до такава степен да я накарниш, че момичето се е преместило. Поздравления. Не тя има някакви проблеми, а ти- родил си се без мозък и сърце! Малаумник...- Излязох от стаята. В коридора всички приказваха, а думите на Минхо звучаха в ушите ми. Стиснах ги силно с дланите си, но бубоченето не спираше. Намръщих се и извиках-СТИГА!- затичах се напред. Всички ме гледаха. Не ме интересуваше. В края на коридора имаше по-малко коридорче, което свързваше двата по-големи. Нямаше хора. Скрих се там. Плъзнах се по стената и седнах на пода. Свих ръце върху колената и поставих главата си. От очите ми започнаха да падат сълзи...
От този ден нататък се затворих в себе си. Не исках да общувам с никого, освен с учителите и родителите ми. Повиших успеха си дори станах примерен ученик, но постоянно бях депресиран и мрачен...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Здравейте, отново. Дотук беше нещо като въвеждащата част? Не знам. Оттук нататък си става по-нормално. Имам предвид, че вече ще са големи и дъра-бъра. Охххххх, разбрахте ме. Благодаря Ви и доскоро!<3 <3<3
VOCÊ ESTÁ LENDO
Красотата на Звука{Suga x Irene x Sana} ВРЕМЕННО СПРЯНА
FanfictionВ историята се разказва за едно глухонямо момиче, чието живот е изпълнен с трудности и с много негативизъм от страна на злобните хора... Ала дали нещо ще се промени, когато тя се срещне с детската си любов? А какъв ли е бил неговият живот преди да с...
