Красотата на Звука{Suga x Irene x Sana} ВРЕМЕННО СПРЯНА

Срещата

Дните минаваха. Седмиците и месеците се изтъркулваха. Годините отлитаха... Времето минаваше тъй неусетно. За едни бе такова, за други-не. За тези хора ту стрелките на часовника се движеха много бавно, ту много бързо. Секундите сякаш бяха часове, а часовете- секунди.

*По-рано през деня. Случващото се с Юнги*

- Биип, биип, биип- будилникът на Мин Юнги се развъня и успя да го събуди. Младежът го спря и стана. Потърка очи и погледна настрани в пода.

- Поредният ми самотен отчаен ден започна.- помисли си той, след което въздиша и се изправи. Мина през банята, преоблече униформата си и слезе до кухнята.

- Добро утро.- поздрави го баща му. Юнги само кимна с глава и си взе една от припечените филии на масата.

- Няма ли да седнеш при нас?- попита го майка му. Юнги не отвърна  и просто взе още две-трии филии.

- Отново взимаш много от закуската, а не я ядеш!- провикна бащата. Гимназистът взе раницата си и излезе.

Вървеше сам към училище. Гледаше как другите младежи, на неговата възраст, ходеха по двама или в група. Юнги сведе глава. Натъжи се, но пред краката му застанаха две котки. Едната бе черно-бяла, мъжка, а другата- рижава, женска.

- Здравейте, приятелчета. Радвам се да ви видя. Вижте какво ви донесох.- говорише им той, натрушавайки хляба. Приклекна леко и започна да им хвърля малко по малко. Хората не му обръщаха внимание, защото това ставаше всекидневно. Юнги направи няколко крачки и зачака на автобусната спирка. Извади от джоба на якето си пакет със сухи кърпички и извади една, за да избърше облажнените си ръце. Погледна към животинките и леко се усмихна. Автобусът дойде и той се качи.

Влезе в учебното си заведение и отиде в класната си стая. Нито той поздрави някого, нито някой- него. Той съблече връхната си дреха и я закачи на закачалката на стената. Седна на мястото си и започна да се подготвя за час.

Когато училищният ден приключи, звънна на майка си:

- Ще мина през сдружението.- още преди жената да е обелила и дума, синът ѝ затвори.

Изкачи забързано стъпалата към третия етаж на сградата на сдружението.

- Оххх, как ги мразя тези автобуси! Само закъсняват и карат като костенурки!- ядосано си викаше кореецът. Срещу него слизаше едно младо момиче. То се спря. Явно го познаваше. Юнги толкова бързаше,  че дори не го забеляза.

*По-рано през деня. Случващото се с Айрен*

- Мамо, часовете ни днес ще бъдат намалени.- съобщи Айрен.

- Добре, миличка. Значи ще си дойдеш по-рано.- говориха си двете с мимики.

- Не. Ще ходя направо в едно сдружение. Извикаха ме, тъй като искали да ме чуят наживо.- отвърна с жестове девойката и тръгна към даскало.

След училище, отиде в сдружението за надърени хора с увреждания, което я бе поканило. Корейката се качи на  последния етаж на сградата и почука на вратата, на която ѝ бе казала жената от фоайето. Отвътре се чу мъжки глас. Девойката не разбра казаното, ала натисна дръжката на бравата и влезе. Поклони се. Присъстващите направиха същото.

- Добре дошла!- поздрави я висок мъж, който говореше жестомимичния език- Благодарим ти, че дойде. Заповядай.- посочи ѝ той едно виолончело, на което момичето щеше да свири. Айрен седна на стола до него и  се нагласи.

- Когато си готова, започвай.- каза директорът на сдружението и на останалите клубове в сградата. Високият човек ѝ преведе и тя започна да свири. Мелодията, която сътворяваше беше приятна и нежна за ушите, топла и чувствена за сърцето. Начинът, по който с такава лекотата свиреше беше нещо невероятно, а, за жалост, не можеше да се чуе. Трогателна гледка. Красотата на звука докосна всички от присъстващите. Една жена я помоли да спре, защото беше напът да се разплаче. Айрен спря  и отново сложи слуховото си апаратче. Същата тази госпожа ѝ взе интервю. Говориха си в продължение на четиридесет минути.

- Къде е Мин Юнги?- леко ядосано попита директорът.

- Обади се и каза, че ще закъснее.- отговори му една жена.

- Вече мина повече от половин час.- отвърна командващият...

Айрен и дамата приключиха.

- Беше невероятна.- усмихна ѝ се журналистката. Айрен стана и се поклони. Жената я последва. Ученичката се ръкостиска с директорът и всички останали. Размениха си няколко думи и я изпратиха.

Айрен излезе засмяна от помещението и тръгна към стъпалата, тогава погледна напред и видя първата си любов да се качва по стъпалата. Момичето се спря.

- Мин Юнги.- помисли си то. Той се качи при нея, но не я забеляза. Направи няколко крачки напред, след което се спря и плавно се обърна назад с ококорени очи. Айрен също го погледна.

Времето, за тях, сякаш спря. Срещнаха се за първи път след толкова много години. Сърцата и на двамата заиграха.

__________________________________

Ok, *въздиша* усещащам каква боза стана тази глава... Ах..., обещавам, че вбъдеще няма да бъде повече така!.. Благодаря  Ви за отделеното време!