Kidnapped by the devil•|• Harry Styles fanfic•|•

7

Подтичваха след Хари. Вървеше толкова бързо, а дългите му крака го улесняваха. Беше тъмно, нищо не се виждаше. Защо трябваше да бързаме толкова? Той беше хванал силно ръката ми. Опитвах се да не изоставам и от време на време подтичвах зад него.
Беше студено, вятъра брулеше клоните на дърветата и запращаше косата ми във всички посоки. Пътя, по който вървяхме, беше тесен, прашен и покрит с чакъл. Нямаше жива душа или светлина. Единствено Луната и звездите осветяваха пътя. Реших да се огледам, когато крака ми се подхлъзна. Стъпих наквриво и залитнах напред, но Хари ме задържа.

- Добре ли си? - попита.

- Да. - въздишах.

Когато стъпих на двата си крака изохках. Глезена ми ме болеше ужасно много.

- Ела. - каза и разтвори ръце.

Отказах и опитах да продължа по пътя. Куцах няколко секунди, а след това не усещах земята под краката си, а ръцете на мъжа бяха около мен. Увих ръце около врата му. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Нямах и силите. Облегнах глава на рамото му и затворих очи.

••••

Събудих се увита в мека бяла завивка. Потърках очите си и се огледах. Стените на стаята бяха светло сини, имаше бели рафчета и един голям телевизор. Френския прозорец бе закрит от пулопрозрачно перде. До леглото имаше нощно шкафче, на което беше поставено дистанционното за телевизора. Веднага го грабнах и го включих. Даваха "X-man". Наместих се в седнало положение, с гръб опрян в рамката на леглото. Инзвънредни новини прекъснаха филма.

- Прекъсваме програмата. Преди броени минути бомба избухна на една от най-оживените улици в Сиатъл. 24 пострадали и 2 смъртни случая. Една от жертвите е момиче на 16 години. Името ѝ е Фенви Форд.

Очите ми се насълзиха. Какво? Тогава Хари влезе в стаята. Погледна към мен, смръщил вежди и обърна поглед към телевизора.

- Изключи го! - нареди той.

- К-какво е това? - изхлипах.

- Казах да го изключиш! - извика и грабна дистанционното от ръката ми.

След като изключи телевизора го метна на леглото. Аз зарових лице в ръцете си и започнах да плача неутешимо. Усетих как леглото се размърда до мен. Топла и груба ръка докосна моята. Обхвана китката ми и дръпна леко, така че да се види лицето ми.

- Не си яла нищо. - каза студено. 

- Не искам да ям. - изсъсках и дръпнах ръката си.

Първоначално се изненада, но след това въздъхна и поклати глава. Погледа му се заби в стената срещу него. Затегна челюст. Наблюдавах го проследявайки всеки негов дъх. Всяко вдишване и издишване по-дълбоко и по-бързо от предишното. Затвори очи, опитваше се да се успокои. Погледна към мен, хвана ръката ми и каза:

- Ако не ядеш, ще умреш.

- Ами ако това искам? - изхлипах.

Не се съпротивлявах. Гледах зелените му ириси, които не бяха така студени както преди. Пусна ръката ми и погледна в скута си. Косата му падаше пред лицето. Изведнъж стана и излезе от стаята.

Отново бях сама. Силна болка в гърдите ми пречише да дишам. Сълзите отново се спуснаха по бузите ми. Бях толкова уморена и изплашена. Едва си поемах въздух от стреса натискаш дробовете ми. Главата ме болеше от толкова много проляти сълзи. Какво по дяволите се случваше?