20% Луна||j.jk×k.nj

6

Естествено,аз не го разбирам отново.
- Искаш ли да бъдеш моите  20% луна?
Този път е въпрос.
Искам да бъда неговите 20% луна.Каквото и да значи това.
Напрягам мозъка си и събирам всичките си мозъчни клетки.
И нищо.
Иска ми се да изкрещя " да, искам да съм твоите 20% луна"
-Тоест ти да си Земята, а аз Луната?- питам отчаяно,защото нищо друго не ми идва наум.
- Не.Ти ще си моите 20% луна, а аз ще съм Намджун,който не може да живее без своите 100% луна.
- Не разбирам.
- Не ти и трябва.Ще разбереш.Обещавам.А и може да откажеш по всяко време.Моля те,бъди моите 20% Луна.
- Добре.Ще бъда твоите 20 % Луна.

Той се усмихва и аз за пръв път го виждам да се усмихва така.
- А сега за тетрадката.Ти ще я попълваш.Ще описваш местата,на които ходим през нощта.Като ще започнеш от къщата на Юнги.
- Това защо е необходимо?И защо трябва да го правя аз?- питам.Той изгася цигарата си и известно време си играе с пепелта в пепелника.
- Ще разбереш защо е необходимо.И ще го правиш ти,защото аз съм мързелив и ще я зарежа.
Много добре знам,че това не е причината,но не се обаждам.
Естествено,защото съм влюбен в него.

-Имаш ли претенции къде ще ходим днес?
-Мислех,че ти организираш увлекателната програма?- ухилвам се.
- Е...-извърта очи.-Аз имам няколко предложения.
Намджун издърпва телефона от джоба си и отваря търсачката.Известно време изпраща псувни по адрес на бавния си интернет.

Слънцето се разтича по лицето и косата му.Като мед.Кожата му изглежда още по-сладка и мека.
Искам да го докосна и протягам ръката си,слагайки я на сгъвката между врата и рамото му.
Той не казва нищо само извръща очите от телефона си и ме поглежда.
-Има ли нещо?
-Къде ще ходим?
-Имаш ли ми доверие?
-Да,естествено.-не мисля достатъчно,когато казвам това.
Той също го усеща,но ми кима.
- Обади се на майка си и кажи,че ще останеш да спиш вкъщи.
-Защо?
- Ако не тръгнем до двадесет минути,ще го изпуснем.

Имам доверие на Намджун и това също не ми харесва.
Но какво значение има?Ръката ми вече е в джоба ми и напипва телефона.
Той бързо се изстрелва по стълбите надолу и аз тръгвам след него.
Набирам майка си,докато слизам.

- Ал-
- Може ли да спя в Намджун?
Мълчание.
- Вие нали спряхте да си говорите?
- Да,ама се оправихме.
Тя въздъхва.Не обича да остава сама вкъщи,откакто татко си тръгна.
- Хубаво,но си дръж телефона включен.
- Добре,мамо.Обичам те.
Мека въздишка.
- И аз те обичам,Куки.Приятно прекарване.И да не будувате цяла нощ.
- Добре.
- И никакъв алкохол.Или поне не прекалявай.
- Добре.
- И утре отиваш на училище.
- Добре.
- За обяд има малко лазаня във фурната.Стопли си я.
- Добре.
- И тортата в хладилника не е за теб ,а за леля ти.Тя ще ни идва на гости  и искам да си оправиш стаята,когато се прибереш.
Въздъхвам и извъртам очи.
- Добре,мамо.
- Добре.Ще се видим утре.
- Ча-

Намджун излиза от кухнята с близалка в устата,подавайки ми и на мен една.
- Обувай се.
Пъхам близката в джоба си и се навеждам,надявайки кецовете си.
Той също слага своите.Жълти са.
Не харесвам жълто,но бих казал че на него му стои добре.
След като се изправя и намества близалката в устата си ,ми прави знак да изляза.

По пътя към спирката за автобуса си говорим за учителката по английски и как и двамата изгаряме от нетърпение да се пенсионира.
Заставаме мълчаливо на спирката.Автобусът идва след четири минути.Той се обляга на таблото,протяга ръката си към джоба ми и си изважда цигарите ми.
Отваря кутията,поглеждайки към последната цигара.
-Може ли?
- Може.

Изпушваме цигарата заедно и сърцето ми подскача,защото устните ми са на същото място,където са били неговите.

Автобусът се поклаща и бавно ни
изкарва извън града,докато Ментъри Хилс не оставя зад нас.
Все още не знам къде отиваме,но имам доверие на Намджун или поне така ми се иска.
Отваряме прозореца и вятърът започва да се блъска в лицата ни.Тялото ми се изпълва със свеж въздух и се усмихвам като идиот.
Харесва ми,че отивам някъде с Намджун.Той се обляга на стъклото и ме поглежда.
- На път си да видиш едно от най-красивите неща на света.-усмихва ми се .
Иде ми да кажа " То вече стой пред мен" ,но е твърде клиширано и звучи като жалък опит за флирт.
Но всъщност е самата истина.

Слизаме някъде.
Единственото,което виждам е просто тревист хълм.
Изкачваме се,хлъзгайки се по все още мократа трева.Кецовете ми подгизват.
Не обичам да използвам думите "величествено" или "уникално" , но смятам,че тези думи са най- подходящи за гледката,която се разкри пред нас.
Виждах почти целия Ментъри Хилс,над който висеше слънцето,което бавно и тежко се спускаше по небето,оставяйки  зад себе си диря от оранжево и розово.
Опитвам се да запечатам момента в главата си.Не искам да го снимам,защото тази красота е само наша.Моя и негова.На мен и на Намджун и никой от моите последователи в инстаграм не я заслужава.

- Небето е най-красивото нещо на света.- казва той и сяда на мократа трева.- Ментъри Хилс изглежда красив отсрани.
- Това Плутон ли е?-питам ,пробивайки свежия въздух с пръст,за да посоча кварталът,който прави Ментъри Хилс още по-непоносим.
- Да.Дори той изглежда красив.Само и единствено,защото небето е над него.Аз също изглеждам по-добре под това небе.При хората не е така.Ние сами си се загрозяваме.
Сядам до него.Тревата е мокра, но е твърде късно.

Говорим няколко часа,сякаш никога не сме спирали да си говорим.
Изпускаме няколко автобуса за връщане,търсейки си оправдание да останем още.
Онези дълги разговори, от които запомняш само по едно изречение.
Ще си го запиша.

"Радвам се,че ти си моите 20% Луна."