20% Луна||j.jk×k.nj

1

Гимназията на Ментъри Хилс никога не е имала име.В града няма само една ,но тази се нарича "Гимназията на Ментъри Хилс ",тъй като тя просто си няма име и жителите на Ментъри Хилс никога не са се опитвали да измислят.
Но Гимназията на Ментъри Хилс е много повече от "достойното и комфортно заведение" ( което ,между впрочем, изобщо не е комфортно ).

Това е мястото,което ме кара да мисля, само и единствено,за да избягам от досадното присъствие на съучениците си.Много по-интересно е да прочетеш дори и дребните буквички на един от постерите в коридора,отколкото да се носиш по течението от хора и новини, за да си "в час" със сюжета на историята в училище.Много по-често хората,учещи в Гимназията на Ментъри Хилс се запознаваха по-трудно с най-новите новини и клюки,отколкото с учебния материал.
Което ми напомня да спомена,че в Гимназията на Ментъри Хилс много от учителите имат навик да се появяват,когато си поискат.

Влизам в училището и се оглеждам.Не забелязвам Юнги на мястото,на което попринцип го намирам, за това се насочвам директно към лафката,надявайки се,че едно топло кафе,геврек и няколко приказки разменени с продавачката ще ме събудят.
Набелязвам невидимата пътечка,която ще ме отведе до там и, за жалост, тръгвам по нея.

Виждам Намджун и Джимин,които са се отдали един на друг и осъзнавам,че това е нещото,което най-малко искам са видя рано сутрин или когато и да било.Ръцете на Джимин се бяха увили около кръста му и той грубо  движеше устните си срещу неговите.

Отново започвам да си задавам въпроси,които придружават мозъка ми до лафката.

Защо оградата на училището е боядисана в синьо?Защо не започваме по- късно училище?Защо не разбирам урока по химия?Защо господин Лий съска ,докато обяснява урока?Защо хора като Парк Джимин чукат Намджун?

Аз не познавам Джимин,но не мисля,че в главата му протича толкова особен умствен процес,че да не го разбирам.
Той е от онези момчета в училище,които с радост биха ме нарекли "депресиран боклук",а пък аз с радост бих го игнорирал,както винаги правя.
Фактът ,че е глава и половина по-нисък от мен винаги  ме е карал да се чувствам като нещо повече от Парк Джимин.

Парк Джимин.Перфектният ученик,капитан на отбора по футбол,гадже на едно от най-популярните момчета в училище,танцьор и отличник, но с глава и половина по - нисък от Джънгкук,който не изкарва много добри оценки,облича само черно,няма приятели,родителите му са разведени и ,разбира се,е "депресиран боклук".

И така подминавам ги и отново започвам да мисля за Намджун.
Преди го познавах.Като деца прекарвахме всяка минута заедно зад къщата му.Четохме истории,говорехме си и даже се опитваше да ми помогне по английски.Но животът ни отнема приятелите от детинство по особено жесток начин.
И така той стана популярен, а аз станах "депресирания боклук" на училището,в което си има своите предимства (всъщност няма ,но аз обичам да се самозаблуждавам).

Намирам Юнги в лафката,пушещ на прозореца.Отивам до него и намествам задника си на рамката и сядам.
Той ми кима за добро утро и продължава да пуши перфектно свитата си цигара.
Преди да успея да го поздравя,той ми подава цигара и запалка и започва да ми се оплаква за това колко е трудно да отглеждаш орхидеи в мазето си.
Орхидеите нямат нищо общо,наясно съм че отглежда марихуана,но той използва това кодово име.
Кимам на всяко изречение,за да бъде Юнги сигурен,че следя мисълта му.

След като привършва,той ме пита дали искам трева, но аз му отказвам.Той вдига рамене и измрънква едно "ти си знаеш ".
Изгася цигарата си в рамката на прозореца и хвърля фаса в кошчето.

В училището е забранено да се пуши, но това отново е правило,което никой не спазва,тъй като директорът не ни е удостоявал с присъствието си от сигурно няколко месеца.
Лафкаджийката ни предлага някакъв десерт на промоция и аз решавам да се възползвам.Взимам си и кафе,надявайки се,че то ще компенсира няколкото часа изпуснат сън.

Смятам,че спането е загуба на време,от която загуба на время наистина имам нужда.Юнги също мълчи,броейки цигарите в кутията си.Единственият човек, с когото  си говоря е и единствения дилър на трева в Гимназията на Ментъри Хилс.
Както и повтаря единадесети клас,но това е нещо,което никой не обсъжда,тъй като Юнги им доставя трева,която ,според мен, е прехвалена.

Изпраща ме до стаята и ми маха за чао.Влизам без да поздравявам никого.Фалшивата любезност е напълно излишна.Сядам на обичайното си място и започвам да мисля,което ме изолира от останалите до края на учебния ден.

Прибирам се късно вечер,защото взех няколко допълнителни урока по рисуване.Подминавам еднаквите къщи и макар че съм със слушалки,чувам  колелца,стържещи се по асфалта.
Обръщам се и виждам Намджун и Джимин,които ме подминават със скейтбордовете си с бясна скорост.Никой от тях не се извинява, че е щял да ме помете и аз се заглеждам в черните им силуети,които се отдалечават,докато не стават просто две черни точки на фона на залязващото слънце.

Да съм влюбен в Намджун ме караше да изпитвам емоция.Той ме караше да чувствам.И това не ми харесваше.Изобщо.