20% Луна||j.jk×k.nj

4

Къщата на Юнги се издига със своята еднаква величественост на "Ромъри стрийт".Не се различава с нищо от останалите пет къщи на улицата.
Юнги имаше куче, но то почина преди две години.Името и беше Бела,красив,малък фокс териер,който обикаляше двора.
Намджун се приближава до вратата на двора и бавно бута дървената ограда.Тя се отваря с тихо изкърцване,сякаш цяла вечер е чакала именно Намджун да дойде и да я отвори.
Той си отдъхва и се оглежда.

Кимва ми и аз се приближавам до него.Ловкостта,с която стъпва по тревата и това,че  е добре ориентиран ми подсказват,че това не е първия път,в който прави това упражнение.
Той кляка до вратичката,която води до мазето и ме вика,когато се настанявам до него усещам аромата на шампоана му.Косата му е леко мокра,очевидно, е бил в банята преди да излезе.Няколко от русите му кичури са прикачени със стара фиба,която той отскубва от косата си и изохка,когато няколко косъма остават на нея.

- Свети ми.-нарежда той и ми подава малко,пластмасово фенерче.От онези,които се падат от детските менюта в заведенията за бързо хранене.
Розово е и на него има нарисувани пеперудки.
Ухилвам се и го включвам,насочвайки го към ключалката.

Никога не съм си представял,че ще клеча над човека ,в който съм влюбен,за да му светя с фенерче на пеперудки,за да може да разбие вратата на мазето на най-добрия ми приятел и да открадне трева от него,докато аз самият се опитвам да разширя ноздрите си до максимум,за да мога да усещам шампоана на Намджун.
Но ето ни тук.

Той отключва с хирургическа точност и отново заграбва няколко кичура с фибата си.Отваря вратата.За щастие,пантите са били смазани скоро и не издават присъствието ни.
Решавам да остана отвън,докато той тършува.Слабата светлина от евтиното фенерче се мъчи да намери  марихуаната и аз обръщам погледа си към луната.
Не я виждам за първи път,но съм свикнал да я гледам от прозореца на стаята си.
Гледам я.
И тогава го чувам.
Пищящ звук.Тънък,пищящ звук,който пробива спокойствието ми.
Мамка му,алармата.

-Мамка му,алармата!-изпсува Намджун и  сърцето ми започва да бие като лудо.
Той изкача от мазетои хваща ръката ми,повеждайки ме към улицата.Чувам гласът на бащата на Юнги и самотата,която до сега ни е обграждала изчезва.
Мрачните до сега прозорци,започват да светят и различни силуети,стваващи туко що от сън поглеждат през прозореца.
Мускулите на краката ми се стягат и за миг се чувствам като най-бързият човек на света.Кръвта пулсира в слепоочието ми,а Намджун затяга хватката около ръката ми.

Тичаме  към парка и прекосяваме широките  алелии.Минава ме покрай фонтани,храсти,пейки и дървета и всичко се размазва в черно-зелени петна.
Намджун навлиза в гористата част на парка и ловко стъпва по добре отъпканата пътечка.
Спираме пред едно по-дебело дърво,на което има дървена постройка,приличаща на огромна дървена кутия с дупки за прозорци.
Къща на дърво.
Той започва да се изкачва на горе и аз тръгвам след него.

Сядаме на две прашни възглавници като Намджун ме предупреждава за пирони.Дробовете ни хриптят и започвам да проклинам на ум всички пари,дадени за цигари.

След като дишането ни се нормализира,той започва да се смее.
- Жестоко.
- Жестоко ли?- усещам,че гласът ми още трепери.
- Трябва да излизаме по-често.- казва ми,намествайки фибата в косата си.

Имам чувството,че всеки  негов  един жест, всяко негово действие  и всяко негово  потрепване,всяка негова дума са част от добре изпипан сценарий,за да ме накара да се влюбя още повече в него.
Мълчим,докато той свива цигарата си.
Започва да пуши и пространството бързо се запълва с тежкия мирис на трева.

- Какво се е объркало?- питам.
- Всичко.-отвръща.Усмихва се.
Зад думите на Намджун не се криеше безкраен океан от смисъл,но той наистина се опитваше да кара хората около него да мислят.За щастие,ако мисленето беше професия,досега вече щях да съм се специализирал и то без допълнителна подготовка.

Всичко се е объркало.Всичко.Кривото пиронче забито в една от дъските,разрушения фонтан,тревата на Юнги,директора на училището.
Всичко  е допуснало една грешка и светът е забил.
- Мисля си.-започва той.- Че аз съм центъра на това нещо.Защото всичко се обърка, а аз го усещам най-силно.
- Не може да си сигурен.
Той поклаща глава и изгася джойнта,оставяйки останалото на дъските.Изважда фенерчето и започва да го върти в ръцете си.

- Не казвай на Юнги,че съм бил аз.
- Няма.
- Само с него ли движиш?
- Да.

Той кима,а на мен тайно ми се иска да съм на мястото на Джимин.
Прекарваме по-малко от час,говорейки си за празни теми.
Намджун не е празен човек и аз и той знаем това.

Вървим към вкъщи в четири сутринта  и не усещам и капка умора.Знам,че няма да спя.
С Намджун се разделяме в задния ми двор.

-  Утре пак.-усмихва се.-Споко няма да крадем трева.-това е последното,което казва и тръгва към прозореца си.
Изкатерва дървото и влиза в стаята си.Показва се през прозореца си и ме поглежда.

- В двора ли смяташ да спиш?
-Не смятам да спя.-мой ред беше да се усмихна.
- Тогава ми пожелай лека нощ и се качи горе.
- Лека нощ,Намджун.
- Благодаря.-той изгася лампата и се скрива в стаята си,а аз оставам за още малко на двора.