20% Луна||j.jk×k.nj

9

- Намджун често изчезва. - обяснява госпожа Ким, докато треперещата ѝ натежала от гривни ръка повдига малката чаша с горчиво кафе. - Прави го за внимание. - уточни.
Майка ми кима , докато гали свободната ръка на госпожа Ким нежно с палеца си.
- Ще се върне. - продължи да се самоуспокоява майката на Намджун. - Естествено, че ще се върне. - повтори. - Той...просто си има моментите-
- Да изчезва за няколко дена? - не очаквам да задам въпроса толкова грубо. Гласът ми е натежал и е трудно да го изтискам от гърлото си, особено когато вдигнах драстично дозата на никотин за последните дни.
- Джънгкук! - изсъсква майка ми през зъби, след което отново насочва тревожния си поглед към Госпожа Ким.

Още усещам металния вкус на Намджун в устата си. Мозъкът ми моделира лицето му в съзнанието му. Последния път, когато видях лицето му. Изглеждаше спокойно. Определено му се спеше.

Иска ми се да му бях казал, че го обичам. Че бих дал всичко от себе си, за да е тук. Опитвам се да прогоня мисълта, че е възможно да не е избягал доброволно. Това никога не би се случило на Намджун. Той не би го допуснал. Нали?

- Един от път , когато отново беше решил да ни стресне - бледото и лице се огъва  в горчива усмивка. -  Беше нарисувал карта от вътрешната страна на кутията със  зърнена закуска.

Димът от цигари и тягостната тишина тежат над масата.

- Ти отиде ли в полицията?
- Да. Но те не чуват тази история за пръв път. Казаха, че просто... - тя въздъхва. - просто ще го изчакаме да се върне.
- Може би няма да е зле да му обърнете внимание, щом буквално бяга от вкъщи, за да го забележите._ измрънквам под носа си.
- Джънгкук, знам , че се притесняваш за Намджун, но сега не е моментът да хвърляме обвинения. - скарва ми се майка ми.
- А кога ще е моментът? - усещам как гърлото ми гори от ярост. - Когато той вече не се върне?
- Джънгкук ,напусни!

Грабвам цигарите от масата си и се запътвам към коридора. Докато набутвам петите си в кецовете си, си мисля как аз също бих избягал. Просто да изчезна. Но осъзнавам, че това няма да накара тревогата ми да изчезне.

Обедното слънце  се е надвесило над заострените покриви и стърчащите гръмоотводи и антени. Лъчите се подпират на миглите ми и аз примигвам, докато си запалвам цигара. Дробовете ми жадно  попиват дима. Не съм очаквал, че на 18 ще имам такъв проблем с никотина. Макар че, не бих го нарекъл проблем, тъй като доста ми помага.

Това звучи като нещо, което Юнги би казал. Сядам на тревата пред верандата и заглеждам маргаритките. Спомням си, първият път, когато излязох с него през нощта. Когато с нетърпение очаквах лицето му да се покаже иззад оградата, за да тръгнем.

Листо. Оранжево.
Началото на Юни?
Но ето го. То лежи спокойно между маргаритките, сякаш винаги е било там. Сякаш е там от вече два дена. Сякаш чака нещо.

Ръката ми го грабва рязко. Направено е от хартия и е старателно боядисано с боички, така че да изглежда като истинско.

Адрес. Адрес написан с черен маркер, а до него има нарисувано малко слънце,което огрява няколко маргаритки .
И мамка му.
Мамка му...
Това е почеркът на Намджун. Написал го е на хартиено листо и го е оставил в моята градина. Вече знам, че Намджун иска да бъде намерен. Прибирам листото в джоба си и се изправям като се запътвам към вратата. Усещам как адреналинът тупти във вените ми. Сякаш тялото ми се изпълни до горе с енергия, която не можех да побера в себе си. Събувам кецовете  си без  да се навеждам и се изкачвам по стълбите, прескачайки по две стъпала. Погледите на майка ми и госпожа Ким ме следят внимателно. Не им обръщам внимание.

Влизам в стаята си и мятам дрехите от стола на леглото си. Сядам на стола и включвам лаптопа си, докато нетърпеливо търкам потните си ръце, докато чакам да зареди. Нанасям паролата си. Грешна е. Защото съм нервен. Повтарям. Този път успявам и намирам адреса в google maps.

Ще ми се да имах доведен  брат от англия, който прилича на буквата F, не говори и има лилава коса, защото Фърб, аз знам какво ще правим днес.