Once Brothers, Always Brothers (BG Fanfiction)

💣Failed to Escape💣

Дея

   Хари изглеждаше разумен. Защо трябваше да го прави? Защо е заключил? Какво е целял? Искат да ме държат насила, така ли? Исках да се прибера. Това е. Много ли е? Да, бях изплашена. Онзи, стрелецът, който е прострелял брат му, може да бъде навсякъде. Ще ме хване, ще ме убие, а мъките ми ще приключат. Разбира се, не исках това. Трябваше да умра с достойнство. Не, заради любопитството си. Ах, Дея! Защо се намесваш? Погледни. Погледни, положението, в което си изпаднала. Браво… започнах и да си говоря. Трябваше да намеря ключът, но бях притеснена, бързах, не бях внимателна, а това никога не ми е помагало. Ръцете ми трепереха, имах усещането, че ще се срутя, а очите ми… искаха да заплачат. Трябваше да се прибера, да се свия в своето легло, да си изплача всичко, за да продължа. Да, звучи странно. Момичето, което краде, което заплашва жертвите си с нож, да плаче. Истината е, че не бях силна. Изобщо. Преструвах се. Всъщност, бях срамежлива и необщителна. Затова, попадайки в подобна ситуация, страхът беше огромен. Не се уплаших, когато вместо да ми дадат парите си, ме набиха. Не се уплаших, когато полицията ме арестува. Не се уплаших, когато повдигнаха жалба и щяха да ме затворят в истински затвор, но това, което преживях снощи, не може да се опише. Тук, колкото и сигурно да беше, колкото и охрана да имаше, не се чувствах защитена. Това семейство… не беше моето семейство. Затова, предпочитах да се прибера. А, за да го направя, се нуждая от ключ. Ключът, който не успявам да открия. Прерових стаята, дрехите, но не го открих. Разбира се. Как не се досетих? При него е. Но… къде? Внимателно се приближих. За щастие, Хари беше избутал завивките от себе си, което ми позволи да забележа връзката ключове, която се намираше в джоба на анцуга, който беше облякъл. Чудесно. Само това ми липсваше. Не трябваше да го будя. Ако се събуди, шансът ми да избягам, ще бъде нищожен. Надявах се, че късметът няма да ми изневери. Не и сега. Пресегнах се, стараейки се да не го докосвам, но беше невъзможно да не се разсея. Беше прекалено красив. Отклоних погледът си от него и безупречният му външен вид и съсредоточих вниманието си върху ключовете. Успях да ги извадя от джоба му, в резултат на което, Хари само се размърда, но не се събуди. Отдъхнах си. Благодарих на леглото, че не скърцаше, защото се изправих без проблем и се приближих до вратата. Луксът, който цареше в това имение, не позволяваше на абсолютно нищо да издава някакъв шум. Отворих и излязох. Беше сравнително по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде.
   Коридорите бяха огромни. Знаех, че ще се загубя. Разбира се, не можех да не забележа снимките, които висяха, закачени по стените. Очевидно е, че бяха заможни. Хари беше един от синовете на семейството. Простреляният, чието име не знаех – също. Имаха още трима братя, но… къде ли са? Признавам, че всички изглеждаха забележително, но в Хари имаше нещо особено. Още по-интересното беше, че всички имаха еднакви татуировки. Успях да ги видя. Короната, с буквите SB, изписани под нея. Подозренията ми, че е нещо, свързано със семейството, се потвърдиха. Майка им беше много елегантна и блага жена. Или поне така изглеждаше. Баща им, от друга страна, сякаш беше пълна противоположност. Груб, сериозен, намръщен, но беше очевидно, че обича всички и се гордее с тях.
   Зарадвах се, когато очите ми видяха стълбите, по които се качихме снощи. Слязох, опитвайки се да пазя тишина, но вътрешно крещях, защото изходът бе съвсем близо. Виждах входната врата. Боже, благодаря ти! Обещавам, че няма да крада… докато не се наложи. Бях на крачка да отворя вратата, когато две непознати ръце се увиха около кръста ми. И не, не беше Хари. Събудих се в неговите, а усещането в този момент, беше различно и непознато. Изпищях, въпреки нежеланието да го правя. Страхът, за тези няколко часа, ми дойде в повече.

- Успокой се. – мъжки глас прошепна в ухото ми. – Откъде идваш? Чие момиче си била за през нощта? Лиъм и Найл са щастливо женени. Луи е в затвора, а Зейн не живее тук. – предполагам, че това бяха другите братя. – Хари, нали?
- Какво? – попитах, опитвайки се да се освободя от хватката му. – Не съм била ничие момиче. Пусни ме! Кой си ти?
- Казвам се Джо. А, ти? Коя си… красавице?
- Дея. Пусни ме! – изпищях отново.
- Джо! – дочух познат глас. – Остави я! – нареди му, а аз отново усетих земята под краката си.
- Съжалявам, господин Стайлс. Аз… - прекъсна го.
- Повече… да не си я докоснал. – изръмжа и ме дръпна към себе си. По дяволите! Стоях между тези мъже, а Хари убиваше Джо с поглед. Дотук с плана ми за бягство. Унищожи се по-бързо, отколкото се създаде. И преди да се усетя, познатата стая, в която се събудих, отново ме заобикаляше.
- Стайлс? – попитах, скръствайки ръцете си.
- Да. Това е фамилията ми. – сви рамене.
- Твоята фамилия?
- Моята, на баща ми, на братята ми… на семейството. – обясни. – А, ти, Дея… защо бягаш? – приближи се. – Отвън беше пълно с охрана, а аз наредих, ако те видят, да ти попречат. Джо, трябваше да направи именно това, но… - не довърши. – Всъщност, ти как откри ключът?
- Беше в джоба ти. – отговорих. – Искам да си вървя. – заявих. Не биваше да се отклонявам от основната тема на разговора, който трябваше да проведем.
- Не мога да те пусна. – отговори, а аз го погледнах накриво.
- Виж, имам свой живот, свой апартамент. Моля те, искам да си вървя. Пусни ме. Хари, знам, че ще го направиш. Хайде.
- Не, няма да го направя. А, ти, защо се тревожиш? Имаш приятел, който те чака?
- Какво? Не… просто… не е твоя работа.
- Дея, сега, ще ти дам дрехи, а ти ще си вземеш душ. След това, двамата ще слезем на закуска. Ще се запознаеш със семейството ми… или поне с това, което е останало от него, а после… имаме работа.
- Каква работа? Какви ги говориш?
- Знам, че си уплашена.
- Не е вярно. – отрекох.
- Не ме лъжи, знам го. Виждам го в очите ти. – как по… - Обещавам ти, че няма да те нараним. Нуждаем се от помощта ти. Виж, снощи простреляха брат ми. Казва се Найл. Едва го спасиха, а и все още не знаем дали ще оцелее. Има съпруга, която е съсипана и син, който е само на три години. Моля те, поне заради тях, помогни ми. Трябва да намеря стрелецът. А, само ти си го виждала. Моля те.

   Какво можех да направя? Как да му откажа? Беше отчаян. Личеше си. Може би, ако му помогна, ако му разкажа това, което знам, ще помогна и на себе си. Поне малко, ще облекча съвестта си.