Once Brothers, Always Brothers (BG Fanfiction)

💣Out of the Prison💣

Неутрално
   Да допуснеш грешка е лесно. Всеки го прави. Трудно е, обаче, да понесеш последствията за нея. И то особено, когато тази грешка е коствала пет години от живота ти. Едно грешно решение беше изпратило най-големият брат на Хари – Луи, точно за пет години в затвора. Той все пак имаше късмет, тъй като съдията не беше много наясно с неговия случай и получи по-малка присъда от обикновено. Въпреки това Луи Стайлс не се смяташе за късметлия. Да прекараш толкова години, затворен на едно място без семейството си, пропускайки важните моменти и събития от живота, никак не е лесно. Но понякога просто нямаш избор и трябва да се научиш на търпение. Луи беше абсолютна противоположност на тази дума – избухлив, безразсъден и не слушаше никого освен в себе си. Тези качества направиха престоя му в затвора още по-труден. Създаваше непрекъснато проблеми, което изобщо не се хареса на директора и заради това се наложи да излежи пълната присъда. Дори и след тези пет години нрава му не се беше променил. Точно обратното. Беше се изострил още повече.
   Двадесет и пети август беше датата одобрена от съда за освобождаването на Луи. Дата, до която той отброяваше дните и която най-накрая беше дошла. Точно в девет часът, той беше освободен от килията си, премина през проверката и взе нещата си, които беше оставил. Няколко банкноти, един куршум закачен за ключовете му и телефон, чиято батерия отдавна беше паднала. Естествено, по онова време носеше и пистолет, който полицията беше конфискувала заради липсата на разрешително. Беше любимият му – сребристо бял, стреляше бързо и никога не засичаше. Жалко е, че беше принуден да се раздели с него, но вярваше, че няма да е толкова трудно да се сдобие с нов, веднага щом се прибере.
   Най-накрая охраната на затвора беше готова да го пусне и Луи за първи път от доста време се почувства жив. Прекрачи прага на сградата и отново беше свободен. Вдиша няколко пъти дълбоко и се огледа. Наоколо нямаше никой. Това го обърка, но не го смути – той не беше мечтател, не си беше представял как баща му ще дойде, за да го вземе, а той ще има шанса да го прегърне след толкова време. По-скоро се почувства разочарован, че са го забравили. Надяваше се, че поне някой от братята му ще помнят денят, в който той излиза. Нямаше този късмет.
   Огледа се отново наоколо и осъзна, че до тук надали идват таксита. Налагаше му се да повърви известно време, за да стигне до града. Затворът на Маями беше стратегически отдалечен от същинската част на града – на около петнадесет, двадесет минути. На Луи му отне доста повече, тъй като се придвижваше пеша, но поне беше във форма. Спря първото свободно такси изпречило се на пътя му и даде адреса на къщата. Парите стигнаха точно, за да плати и да остави бакшиш на шофьора, който го остави точно пред портите на дома му.
   Охраната, която пазеше къщата беше много повече от обикновено, което го накара да се зачуди дали нямаха някакви сериозни проблеми. Поздрави момчета, които се зарадваха да го видят, така, сякаш до преди час не е бил зад решетките и най-спокойно се запъти към вратата. Усещаше погледите на всички върху себе си, но Луи не беше от хората, които се обясняваха напразно. Влезе без да почука и се запъти към всекидневната, където обикновено се събираха всички. Мебелите се бяха променили, цветът на стените изглеждаше по-наситен, отколкото го помнеше и за негова изненада не намери никого в стаята. Беше почти обяд и реши, че най-вероятно са в кухнята. Отвори вратата на стаята, а там беше единствено майка му, която, ако се съдеше по миризмата готвеше нещо вкусно. Тя не го чу и той изчака, докато го забележи. Сложи една усмивка на лицето си и се подпря на стената.