The neighbor [Yunho FF]

7

Г.Т. Т/И

Аз- Искам при котенцата...
Юно- Утре пак ще дойдем. Става късно, ще затворят мола...
Аз- Ще затворят малките сладки котенца?!
Юно- Ще ги сложат да спят.
Аз- Това е добре.
Юно- Искаш ли да вземем нещо за пиене и да се приберем?
Аз- Звучи ми като добра идея.
Юно- Хайде, тогава.

Скоро пристигнахме вкъщи. Решихме да отидем в моя апартамент, тъй като родителите му вече, може би... спяха.
Преоблякох се и отидох в хола и просто седнах на дивана.
Аз- Изморена съм.
Юно- И аз, особено да говоря с онази...
Аз- Коя е тя?
Юно- Най-добрата приятелка на братовчед ми и моят най-лош кошмар.
Аз- Тя те харесва.
Юно- Знам. Досадно е.
Аз- Сигурно. 
Продължихме да си говорим по най-различни теми, беше забавно.
Аз- Хахах... ако някой ме целуне пред теб ще го набиеш, така ли?
Юно- Дааа... Познавам те от ето толкова мъничка.
Той ми показа колко мъничка съм била с пръстите си.
Аз- Да, да... баш толкова не. Знаеш ли? Аз бих казала да си вземете стая с бъдещата ти. Сигурна съм, че ще е много странно същество, защото ще излиза с теб, все пак...
Юно- Ужасна си.
Аз- Знам, но все пак затова са приятелите.
Юно- Така е.
Дадохме си пет, а след това продължихме да говорим за разни неща, докато не сме заспали.
Сутринта се събудих от телефона си. Буквално подскочих и паднах на земята.
Юно се събуди и веднага ми се изсмя.
Аз- Аало?!
Мама- Миличка, будна ли си?
Аз- Д-да!
Мама- Ние идваме, свършихме нещата прекалено бързо, затова вече можеш да се върнеш вкъщи... Ало? Т/И? Там ли си?
Аз- Да... тук съм. Ще си събера багажа.
Погледнах към Юно, който в този момент се прозяваше, но щом чу нещо за багаж... очите му станаха огромни.
Затворих телефона. Станах от земята и отидох в спалнята, за да оправя нещата си.
Юно- Какво става?
Аз- Работата ми тук приключи... време е да тръгвам.
Юно- Как така? Ами аз? Как ще ме оставиш?!
Аз- Не зависи от мен, Юно... Все някога ще се върна, няма да е цяла вечност.
Юно- Не можеш да тръгнеш...
Аз- Юно... тръгвам си. Имаш ми номера, всичко ще бъде наред... А и имаш много приятели, няма да усетиш липсата ми. Обещаваам! Обещай ми да не плачеш.
Засмях се с насълзени очи, давайки кутрето си.
Юно- Кой го каза?! Ти вече плачеш...
Той ме прегърна и ми каза скоро да се върна.
Аз- Обещавам, мекошавчо!
Юно- Радвам се...
Изведнъж се звънна на вратата. Юно си тръгна, а нашите влязоха.

Мама- Добра работа! Толкова бързо се е случило всичко тук.
Татко- Не съжалявам, че те пратихме тук.
Аз- Да и аз не съжалявам...
Говорих известно време с тях, а след това реших да тръгвам. Нямаше как да не мина през Юно, за да му кажа чао...
Звъннах на вратата и майка му отвори.

Тя- Сладкишче! Здравей! Юно ли търсиш?
Аз- Да...
Тя- Влез... в стаята си е.
Аз- Благодаря.
Отидох в стаята му.
Аз- Глупако, какво правиш?
Юно- Мисля си как ще запълвам времето си без една досадница...
Аз- Не мога да ти помогна...
Той седна на леглото, а аз отидох и седнах до него.
Аз- Може ти да ми дойдеш на гости... Ще се чуваме.. Най- интересното е, че сякаш не знаехме, че ще се случи... Държим се като влюбена двойка в тийнейджърските си години.
Юно- Хахах... Хуморът ти няма ли да спи?
Аз- Не. Той никога не спи. Дебне те.
Погледнах го в очите и за първи път се вгледах в очите му, в усмивката...
Аз- Ще вървя.
Юно- Добре... Приятно пътуване, звънни като се прибереш.
Аз- Добре... Хайде. Чао, Юно...
Юно- Чао, Т/И...
Прегърна ме и чух как подсмърча.
Пусна ме и ме погледна в очите.
Следващото действие беше прекалено неочаквано.
Наведе се и ме целуна.
Юно- Чао!
Усмихна се и ми помаха.
Аз- Какво беше това? Защо я открадна?!
Започнах да му се карам.
Юно- За да се върнеш и да си я вземеш... да имаш причина да се върнеш тук.
Аз- Адиос, амиго!
Юно- Чао, червено приятелче!