Silent killer » L.S (Временно спряна)

Част 9

@lostsoulHS

Хей, Лу

@LouisT

Здрасти, Хари

@lostsoulHS

Вчера мислих много и реших, че мога да ти имам доверие. Искаш ли да поговорим?

@LouisT

 Разбира се. 

Въпреки тревожните ми мисли, реших, че трябва да дам шанс на Луи. Пишем си с часове и той звучи толкова мил. Винаги ми казва правилните неща и ми оправя настроението. Днес се чувствам ужасно и искам да поговоря с някого. Не само да пиша с някого, а да говоря. По принцип не ме бива в това. Предпочитам да пиша, защото е по-лесно. Все някога ще трябва да изляза от зоната си на комфорт, но защо да не е още днес? Затова и му дадох номера си.

Леле, бърз е. – казах си, когато видях, че непознат номер ме търси. Едва не изпищях от радост, когато чух прекрасния му глас. Вече знаех и как изглежда, тъй като ми прати свои снимки. Имам чувството, че е най-красивото момче, с което някога съм общувал. По принцип всички,с които съм си чатил, са изглеждали меко казанoзле. Луи е различен. Във всички отношения.

- Радвам се, че се съгласи да си говорим. – това бе първото нещо, което чух от него.

- А-аз също. – и разбира се, отново трябваше да заеквам.

- Не звучиш особено добре. Нещо ли се е случило? – Луи отново успя да разбере, че нещо не е наред с мен. Явно разбираше и по чата, тъй като често искаше да му казвам какво се случва. И така минаваха часове. Аз му разказвах за проблемите си, а той ме успокояваше.

- Всъщност да.

- Сподели ми. – насърчи ме.

- Майка ми се прибра преди малко и ме шокира с новината, че ми е записала час за психиатър. Утре. Представяш ли си? Не мислиш, че си стигнал дъното, докато не чуеш това.

- Хари, не е срамно. Доста хора посещават психиатър. – Луи ме успокои.

- Това означава, че ще ми изпишат и хапчета, Лу. – възпротивих се.

- Не е задължително. Ще бъде просто преглед.

- Със сигурност ще ми изпишат някакви антидепресанти. Не искам да ходя, Лу. Казах го и на майка ми, но тя просто не иска да ме чуе. Беше ми казала, че ще изчака още малко, за да разреша проблемите си сам. Защо не ми даде още време? – оплаквах се. Не вярвах, че майка ми наистина ще направи и това. Мислех, че се шегува. Често ме е заплашвала, че ако не обърна внимание на психическото си здраве, ще ме затворят в психиатрична клиника. Винаги отвръщах на това със смях, но сега изобщо не ми е забавно. Чувствам се зле и не мисля, че някой ме разбира. Дори Луи се опитва да ми каже, че това не е нещо лошо.

- Хари, понякога не можем да се справим сами. Трябва ни и малко помощ. – успокоителния глас на Луи достигна до мен. Усетих сълзите, които се затъркаляха по бузите ми и прехапах устна. Повече от всякога исках Луи да е тук, при мен. Просто като приятел, когото да прегърна.

- Мога да се справя и сам. Този уикенд дори ще излизам с приятел. Искам нормален живот и знам, че щом мине още време, това ще се случи. Не съм чак такъв краен песимист. – обясних. Срещата с Антъни все още важи, но вече не мисля, че ще имам сили за това.

- С кого ще излизаш? – сякаш не чул и другото, което му казах, Луи се хвана точно за това.

- С Антъни. Момче, което посещава анонимния сайт и пишеше коментари под постовете ми. Оказа се, че живеем в един и същи град. – обясних.

- Аха. И харесва ли ти компанията му? – гласът на Луи сякаш стана по-груб.

- Забавен е, но не му споделям всичко. Имам чувството, че ти знаеш всичките ми тайни.

- Но ще излизаш с него. – той изтъкна очевидното.

- Да, но защото живеем...

- Искам да се видим.

Въобразявах ли си или Луи ревнуваше? Не, това не може да е възможно. Тъпо е да реагираш така, само защото твой приятел ще излиза с друго момче. Антъни ми е приятел, Луи също. Не разбирам защо това трябва да е проблем.