Silent killer » L.S (Временно спряна)

Част 5

- Хари, веднага се върни тук. Не сме довършили разговора. – майка ми крещеше като луда, което бе напълно естествено за нея, но точно сега нямах желание за разгорещен спор. Какъв е смисъла щом накрая тя отново ще се обяви за невинна? Винаги е било така. Крещи ми, обижда ме, обвинява ме за всичко (може би съм виновен и за бедността в някои държави), после цялата тази драма се забравя и аз отново трябва да се чувствам виновен и тъжен. Е, забравя се за кратко, тъй като на следващия ден историята се повтаря.

- Напротив, ние току-що приключихме. Отивам в стаята си. – промърморих. Тъкмо когато щеше да каже още нещо, затворих вратата на кухнята и тръгнах към стаята си. Исках просто да си налея вода, а ето че отново станах жертва на нейните изблици. Понякога си мисля, че не аз трябва да се лекувам, а тя. В повечето случаи е така. Родителите се нуждаят от успокоителни и престой в клиника, а не децата. Толкова е несправедливо да страдаш заради грешките на другите!

Първото нещо, което направих, когато влязох в стаята бе да включа лаптопа си. Не бях сигурен дали искам да напиша нов пост в анонимния сайт или просто да послушам музика. Днес не се случи кой знае какво. Найл ме подминава като пътен знак, когато ме види в училищния коридор. Майка ми не спира да крещи и да ме обвинява за всичко. Баща ми е алкохолик и дори няма да се трогне, ако влезе в банята и ме види мъртъв, само защото ми е писнало да живея и съм решил да си срежа вените, например. Е, надали ще го направя, все пак съм голям страхливец.

След вчерашното изливане на чувства, придружено с отчаяна молба към администраторите да публикуват туитър акаунта ми, се чувствам супер жалък. Ясно е, че няма да го направят, но надеждата, че може би вече се е случило ме накара да отворя акаунта си в туитър, за да проверя. Не можех да повярвам на очите си, когато видях десетте нови съобщения.

„Не е истина"- прошепнах, когато видях, че не един, а цели десет са се свързали с мен. Три от съобщенията гласяха само „здрасти", но в другите се криеха болезнени истории на хора като мен. Поради някаква причина исках да отговоря само на две от съобщенията. Надявах се интуицията да не ме лъже и да успея да завържа приятелство с някое от двете момчета, които очевидно търсеха същото като мен- утеха и близост с някого.

Отворих първото съобщение и зачетох краткия текст.

@LouisT

Хей. Не мога да повярвам, че администраторите направиха този компромис и ти публикуваха поста. Изпищях от радост, когато разбрах, че ще мога да ти пиша на лично. Сигурно ти звуча като емоционално нестабилен, а? Май в тоя сайт повечето са като мен, хаха. Това настрана... радвам се, че мога да ти пиша и хм, да ти бъда приятел, предполагам? Само ако искаш. Нямаш си на идея колко много си приличаме. Не че знам какви са интересите ти, къде живееш, какви са мечтите ти, но... отлично разбирам как се чувстваш. По това най-много си приличаме. Знам какво е да се чувстваш отхвърлен, объркан, смазан от суровата действителност. Да ти се иска да изчезнеш, защото само тогава ще се почувстваш свободен и щастлив. Разбираш какво искам да кажа, нали? Би ли могъл да споделиш повече за себе си?

@Anthonyy97

Здрастиии. Предполагам, че когато си прочел коментарите ми си си помислил „леле, тоя е голям депресар. Приятелството не съществува, не и истинското такова, защо тоя е толкова жалък, че да страда заради това?" Ами да, жалък съм. Знам, че ти написах, че приятелството е до време и че ще е най-добре да го разбереш сега, за да не се прецакаш в бъдеще, но истината е, че Зак ми липсва. Минаха десет години откакто се скарахме и все още не мога да превъзмогна този факт. Той ми беше единственият приятел, а сега съм сам. За такива като него е супер лесно да си намерят нова компания, но какво да направим ние, асоциалните, които не се вписваме никъде? Точно поради тази причина ти писах. Изглежда, че доста си приличаме, а и сме захвърлени от най-добрите си приятели. Аз съм Антъни, между другото. Надявам се, че ще станем приятели 😊