The Black Cat •Competition•

•Ти си изкуство•

От: suga_j27

Хенри бе едно шестнадесет годишно момче. Родителите му бяха едно древно вещерско семейство. Всяко едно дете от такова семейство, когато стане на петнадесет трябваше да замине в нещо като колеж за вещици и вещери. Той не бе много доволен от това. Предпочиташе да си стои вкъщи и да чете или пък да играе футбол с приятели. За жалост колежът беше едно много сериозно и задължително място. Е, поне така мислеше от изминалата една година, в която беше тук. Имаше още четири години и както той казваше - " ще се отърва ". Животът му не бе лош, но не и интересен. Живееше в тъмната и прашна сграда на около петстотин хиляди години. Ходеше в класовете, защото се налагаше и когато намереше време четеше някоя книга. И ако се питате. Да нямаше съквартирант. Там не беше така. Но за Хенри това бе нещо страхотно. Най- после собствена стая след като трябваше да я дели почти десет години със сестра си. Животът с нея не беше лесен, но определено в момента му липсваше. Още едно нещо го тревожеше. Тук вещиците и вещерите гледаха как да станат по- могъщи и по-могъщи. Нямаше някой, който да иска да общува и да се сприятелява. Това много го натъжаваше...

Поредният ден беше към края си. Беше много разтроен. Магията, която се водеше лесна изобщо не успя да я започне. Думите му се оплитаха, ръцете също. Трябваше да успее, но в стаята му не бе безопасно. Магиите бяха разрешени само в класните стаи. Ще бъде много лошо, защото ако го намерят ще го изключат. Реши се да отиде в мазето и да успее с направата на магията.
Щом успя да влезе се закашля. Сякаш не бе чистено от основаването на колежа. Единственото нещо в помещението бе една картина покрита с плат. Това беше идеалното нещо. Все пак магията бе за смаляване.
Замахна с пръчицата, докато държеше тежката книга; средоточи се и се насочи в картината. Замахна още няколко пъти и много силна бяла светлина проблясна. Но изведнъж изгасна. Въздъхна разочаровано. И отново започна. Думи, замах и бам. Съсредоточи се; усети болка в главата и силната бяла светлина отново проблясна, но този път из цялата стая. Той ахна. Устата му остана отворена, а очите му бяха двойно по-големи. Пред него стоеше едно момиче. Бяла, дълга рокля покриваше нежното й тяло, а кафевите й вълнисти коси се бяха разположили върху рамената й. Момчето бе пленено от красотата на девойката.

- А! Донесете ми чая! - възгордяно извика.

- О...Ама ти си в едно мазе - почеса се зад врата.