The Black Cat •Competition•

•Self control•

От: superpalaviruchichki

Бях доста търпелив човек, който трудно може да направи нещо спонтанно.Обикновено
чаках човека срещу мен да предприеме първата стъпка, независимо дали беше в любовта,
приятелството или в просто един обикновен неангажиращ разговор. Но заради нея се
промених. В нейно присъствие не мога да контролирам това, което правя. Тялото не слуша
мозъка ми, а сърцето ми. В някои случаи ставам роб - неин собствен роб завинаги. Това беше
един от начините, по които и се отблагодарих за това, което тя направи за мен. Тя беше
котвата, която ме задържа в този свят.
Беше около 3 часа следобед. Навън беше страшна жега. Тялото ми пареше при допир.
Съвсем скоро ще завинаги ще изстине....Или така си мислех. Довечера в новините ще говорят
за: 25-годишния младеж, който сложил край на живота си.Краят беше единственият изход,
който се беше настанил в глава ми. Нямах търпение да увисна на въжето и да затворя очите за
вечен сън, този така жадуван сън. Та кой не обичаше да спи? Скарах се с почти всичките си
приятели, само заради това, че не мога да покривам новите стандарти в това да си младеж.
Днес напуснах и последният ми приятел - Ноа, поради простата причина, че ни исках да му
помогна , за да изчука едно момиче само за да се напротив на готин. Едно кафе в центъра на
Ню Йорк стана арена на нашият словесен двубой. Рядко изпадах в такива премеждия, но днес
беше трудно да не го направя. Там беше и неговата сестра - Ема. Тя подкрепи гледната ми
точка. Обаче брат и е прекалено твърдоглав и не обича да му наливат разум в главата. След
като видях, че нямам шанс в това си начинание, аз просто си тръгнах. Тогава реших, че не мога
да живея в този несправедлив свят. Какво толкова, като отърва от планетата от 1 един неин
жител? Тя има още 6 999 999 999. Не можех да търпя разните хората и техните разни
идеали....Затова щях да се отърва от тях.....
След като всичко беше готово, се приготвих да извърша най-великото събитие в живота
си. В този момент се почудих: „Колко ли време ще им отнеме да намерят и да се обадят на
родителите ми? Все пак живеех сам в апартамент във Ню Йорк.... Дали някой от приятелите ми
ще ми звънне, за да ми се извини? Дали след това ще се натъжат, като разберат какво съм
направил,заради тях? Дали биха се променили към по - добро?" Не...Не можех да държа такива
в главата си....Те щяха да ме накарат да се разколебая и да се откажа от това да поема пътя към
така сладката смърт. Качих се на един стол, тъй като тавана беше доста висок....Приготвих се да
промуша главата през въжето. След като го направих, трябваше само да ритна стола и
просто....да увисна. Тогава....звънецът звънна. Трябваше да отида до вратата и да проверя
какво става, заради моето прекалено голямо любопитство..... Кой можеше да ме търси? Защо
веднъж в живота, за бога, не оставят един човек да се самоубие тихо и спокойно, без да го
притесняват?
Слязох от стола и тръгнах към вратата. Посетителя ми явно гореше от нетърпение да ме
види, затова не спираш да натиска копчето на дразнещия звънец.
-Добре, идвам де! Не е нужно да позвъните 100 пъти, за да Ви чуя. - казах раздразнено.
И изведнъж този неприятен звук спря. Дали човекът се е отказал и аз можех да се върна
към интересното ми, и тъй необходимо начинание? Не, няма да го направя......Така ще си умра
с въпроса кой го е грижа изобщо за мен, та идва да ме търси. Докоснах дръжката на вратата и