Слезнаха. Влезнаха в офиса на Даймън.
- Дъще, искам да ти кажа нещо. - рече той.
- Казвай тате, че закъснявам за маникюр - отвърна тя.
- Отсега нататък, докато не променя решението си ти няма да ходиш никъде без придружител или охрана. - каза баща ѝ.
- Татко, това не е честно, аз не съм малко дете, на което да му казват къде да ходи и къде не без придружител. - отговори тя.
- Каквото казвам това ще стане! Ясен ли съм? - рече той.
- Да, татенце. - отвърна му тя. През това време Дейвис се чудеше, защо го е повикал и той да се качи. Тогава Даймън се обърна към Дейвис.
- Дейвис, става ли ти да я придружава и пазиш? - попита той.
- Добре, шефе. Както кажете. - отговори Дейвис.
- Но, защо татенце той трябва да ме пази? - попита Дефне.
- За твоя безопасност, скъпа. - отвърна Даймън - А сега излез и го изчакай в лимузината. Ясно?
- Да тате. - отвърна тя и тръгна към лимузината. Дейвис се обърна, за да излезе, но не успя.
- Искаш ли да знаеш от какво искам да я пазиш? - попита той.
- Мисля, че знам защо. Защото някой иска да ви убие и вие желаете тя да е в безопасност, но аз мисля, че сте я разглезили прекалено много. Не разбирам едно нещо. Защо избрахте мен за тази работа? - попита Дейвис.
- Защото ти няма да ѝ навредиш . Да, прав си, че съм я разглезил, но това е защото майка ѝ я изостави още, когато беше малка, а аз нямам време за нея. Старая се нищо да не ѝ липсва, но когато се омъжи съпругът ѝ ще я вкара в правия път. - рече Даймън. - Е, какво ще кажеш?
- Добре ще я наблюдавам. - съгласи се Дейвис и излезе от кабинета, а Даймън се замисли, че те двамата ще бъдат невероятна двойка, ако Дейвис се справи с нейния характер.
После си поръча кафе.
