Беше петък. Днес беше крайния срок за плащане на таксата за екскурзията до Вашингтон. Аз много исках да отида, тъй като пътуването включваше посещение в Пентагона. Както се досещате, желаех това, за да потвърдя мнението си. Сега е времето да ви кажа, че бях невероятно добър хакер и можех да проникна дори във файловете на Зона 51. Не ме питайте какво открих, защото аз реално не съм ги разглеждала, само исках да докажа, че го мога на моя най-добър приятел Дан. Него също го бива с компютрите, може би дори повече от мен.
- Хей! - това беше Дан. Кестенявата му коса беше зализана надясно. Зелените му очи гледаха притеснено - Да не би да си забравила парите?
- Не, ами ти? И защо си зализан? Среща ли имаш? - той изглеждаше объркан от многото ми въпроси.
- Не, нося ги. И не, нямам среща.
- А тогава защо си зализан?
- Оффф... Не може ли човек да си носи косата както иска?
- Да, може. Но по принцип не ходиш така. Все трябва да има някаква причина, нали?
- Не можеш да се задоволиш с един отговор, нали?
- Неп.
Това си е мой израз. Използвам го като английското "nope", просто ей така.
Може би сега е момента да ви опиша как изглеждам. Имам коса, която близа до корените е права, а към края е на букли (не съм я обработвала, така съм се родила). Цветът също е странен - в правата част е тъмнокафява, а в буклестата - изсветлява (и това е естествено). Очите ми също са кафяви. Висока съм и съм сравнително кльощава. Бях кажи-речи хубава.
- Лау, мислиш ли, че ще намериш нещо наистина?
- Сигурна съм.
Дан ме наричаше "Лау" , защото звучеше китайско, а пък това беше бъзик (шега, за незнаещите) с моята теория. Тогава би звънеца. Имахме най-скучния час на света - български. Сигурно се чудите - "Тя нали живееше във Вегас, как така учи български?". Ами, отговорът е, че всъщност съм наполовина българка и уча в първото в Америка училище, където един от основните предмети е български. А сега най-вероятно си мислите: "А тя защо се преместила?". Защото един ден, преди няколко години родителите ми ми казаха: "Ти все още смяташ България за своя родина. Е, грешиш. От България не е останало нищо. Българите ги няма, само цигани.". В този ден се преместихме.
Упражнявахме синтаксис. За незнаещите, това е да определиш неща като подлози, сказуеми и подобни и да ги подчертаете. Не ви говори нищо? Странно. Както и да е, това направи часа още по-скучен.
След 40 минути сме удостоени с честта да бие звънецът за край на деня. Тъкмо тръгвам, когато една мисъл ме удря по главата. "Екскурзията!" Изтичах при секретарката, която тъкмо си събираше нещата.
- Много извинете, но ще може ли сега да платя за екскурзията?
- Късметлийка си. Още не съм пуснала парите. Точно ли са?
- Да.
- Тогава ги дай.
Тя ми взе парите, сложи ги в плика с останалите и ми даде бележката.
- Много ви благодаря - казвах аз.
- Няма защо.
Ние тръгнахме и аз си отидох вкъщи спокойна.
